Той отвърна с дълбоко уважение:
— Знам, че тогава ви беше трудно да ми се доверите напълно, понеже, за да се съгласите с подобна несдържаност, е нужно разбиране, и аз считам, че дори сега не ми се… че не бихте могли да ми се доверите, защото все още не разбирате. А може да има още моменти, в които ще ви се иска да ми се доверите, без все още да имате способност, възможност и необходимост да разбирате. Но ще дойде времето, когато доверието ви в мен ще бъде цялостно и пълно и когато ще разберете, сякаш слънцето сам е осветил всичко. Тогава ще ми благодарите за всяко мое действие заради самия себе си, заради другите и заради скъпата Луси, която се заклех да защитавам.
— Да, разбира се, разбира се, сър — каза топло Артър, — ще ви се доверявам по всякакъв начин. Вярвам и зная, че притежавате много благородно сърце, че бяхте неин приятел и все още сте такъв на Джак. Можете да правите каквото пожелаете.
Професорът се прокашля няколко пъти и накрая каза:
— Мога ли да ви помоля за нещо още сега?
— Естествено.
— Знаете, че г-жа Уестънра ви остави цялото си имущество?
— Не, бедната, никога съм си го и помислял.
— И понеже е изцяло ваше, имате право да се разпореждате с него, както пожелаете. Искам да ми дадете позволение да чета всички книжа и писма на госпожица Луси. Доверете ми се, това не е безпричинно любопитство. Имам си мотиви, които, бъдете сигурен, тя щеше да одобри. Те са у мен. Събрах ги, преди да научим, че всичко е ваше, така че ничия чужда ръка да не им посегне, ничий чужд поглед да не надникне чрез словата в душата ѝ. Ще ги пазя, ако ми бъде позволено. Дори вие не бива да ги виждате още, но аз ще ги държа на сигурно място. Когато му е времето, ще ви ги върна, а дотогава и дума няма да се изгуби. Искам трудно нещо, но вие ще го направите. Ще го сторите ли заради Луси?
Артър заговори сърдечно, както си беше присъщо за него:
— Можете да правите каквото пожелаете, д-р Ван Хелзинг. Чувствам, че като казвам това, върша нещо, което моята мила би одобрила. Няма да ви безпокоя с въпроси, докато не стане време за това.
Професорът стана и каза тържествено:
— Постъпвате правилно. Всички ние ще изтърпим много страдания, но не и само такива, нито пък те ще ни бъдат последни. Ние, а също и вие — вие повече от всички ни, скъпо момче — ще се наложи да минем през горчивата вода, преди да стигнем сладката307. Но в сърцата си трябва да сме смели и жертвоготовни, да изпълним дълга си и всичко ще бъде наред!
Онази нощ спах на канапето в стаята на Артър. Ван Хелзинг изобщо не си легна. Той ходеше напред-назад като на караул и никога не изпускаше от поглед стаята, където Луси почиваше в ковчега си, обсипан с цветове див чесън, които, по-силни от аромата на крем и роза, разпръскваха тежка всепроникваща миризма, изпълваща нощта.
22 септември. Във влака за Ексетър. Джонатан спи.
Сякаш последната записка е едва от вчера, а колко много измина оттогава — в Уитби с целия живот пред мен, Джонатан го няма, няма и новини от него, а сега сме семейство, той е адвокат, съдружник, богат, майстор в занаята си, г-н Хокинс е в гроба, а Джонатан — с ново сътресение, което може да му навреди. Някой ден, ако ме попита за това, всичко ще бъде записано. Стенографските ми умения са поръждясали — така да се каже, поради благополучието, което ни споходи — затова във всеки случай ще мога да си ги опресня…
Службата беше обикновена, но много официална. Бяхме само ние, божиите служители, един-двама стари приятели от Ексетър, неговият представител в Лондон и един джентълмен, дошъл от името на сър Джон Пакстън — президента на Обединеното адвокатско дружество308. С Джонатан стояхме, хванати за ръце, и чувствахме, че нашият най-добър и скъп приятел ни беше напуснал…
Върнахме се в града спокойно и хванахме буса309 до „Хайд Парк Корнър“310. Джонатан смяташе, че ще ми е интересно да посетя „Ротън Роу“311 за кратко и по тази причина седнахме, но нямаше много хора. Беше пусто и печално да видиш толкова незаети пейки. Това ни напомни за празното място у дома, затова станахме и се разходихме надолу по „Пикадили“312. Джонатан ме държеше над лакътя така, както правеше някога отдавна, преди да тръгна на училище. Стори ми се доста неуместно, понеже не може в продължение на няколко години да учиш други момичета на етикет и благоприличие, без поне малко от тази педантичност да попие и в теб, но това беше Джонатан — моят съпруг, освен това никой от хората, които ни виждаха, не ни беше познат, а и не ни беше грижа, ако ние им бяхме, — така че продължихме по същия начин. Бях се загледала в едно много красиво момиче с широкопола шапка, което седеше във виктория313 пред „Джулиано“314, когато Джонатан стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя.
307
„(…) горчивата вода (…) сладката.“ — перифраза на библейския текст (Изход 15:22-25), в който се разказва, че след като Мойсей превел израилтяните през Червено море: „23. Дойдоха в Мера, и не можаха да пият в Мера вода, защото беше горчива; затова и нарекоха онова (място) Мера (Горчило). 24. И заропта народът против Моисея и думаше: какво ще пием? 25. (Мойсей) викна към Господа, и Господ му показа дърво, и той го хвърли във водата, и водата стана сладка.“ Мотивът за горчивото и сладкото се среща често в книгата, така вж. по-горе при срещата на Джонатан с вампирките от 16 май, също разказа на Луси от дневника на Мина от 18 август. Повтаря се и по-надолу.
309
буса — има се предвид „омнибуса“ — предшественикът на днешния автобус, който се придвижва чрез живата сила на различни впрегатни животни. Обслужвал е градския транспорт в Лондон от 30-те години на XIX в.
310
Хайд Парк Корнър — оживено кръстовище в Лондон, намиращо се непосредствено до едноименния парк.
311
Ротън Роу — отсечка, минаваща от южната страна на Хайд Парк, която води началото си от Хайд Парк Корнър. През XIX в. често е била посещавана от известни личности, с което е будила интерес.
313
Виктория — елегантен модел четириколесен двуместен файтон. Придвижва се с един или два коня.
314
„Джулиано“ — златарски магазин в Лондон, притежаван от прочутия италиански златар Карло Джулиано (1831-1895), станал известен с накитите си в стил неоренесанс.