— Бога ми! — процеди той през зъби.
Все чувствам притеснение за Джонатан, понеже се боя, че някой нервен пристъп може да го разстрои отново, затова бързо се обърнах към него и попитах каква е причината за този смут.
Съвсем беше пребледнял, а очите му сякаш щяха да изскочат едновременно от ужас и удивление. Той се взираше в един висок, слаб мъж с тънък орлов нос, черни мустаци и островърха брада, който също наблюдаваше красивото момиче. Така я поглъщаше с поглед, че не забеляза нито един от двама ни, и това ми позволи да го разгледам добре. Лицето му не беше приятно, а изглеждаше грубо, жестоко и сладострастно. Големите му бели зъби, които изглеждаха още по-бледи заради яркочервените устни, се подаваха остри като на животно. Джонатан продължи да се взира в него, докато не се уплаших, че непознатият ще забележи. Боях се, че няма да му се понрави, толкова свиреп и антипатичен изглеждаше. Попитах Джонатан какво го е обезпокоило, и той ми отвърна, очевидно мислейки, че съм наясно с нещата, колкото е той:
— Виждаш ли кой е това?
— Не, скъпи — отвърнах, — не го познавам. Кой е?
Отговорът му едновременно ме порази и потресе, защото бе изречен така, сякаш не съзнаваше, че говори на мен — Мина:
— Това е самият той!
Бедничкият, явно беше ужасен от нещо — много силно ужасен. Убедена съм, че ако не бях наблизо, за да се опре на мен и да го подкрепя, щеше да падне. Той продължи да се взира в него. Един човек излезе от магазина с малко пакетче и го подаде на дамата, която след това откара. Загадъчният непознат продължи да я следи с поглед. След като файтонът потегли нагоре по „Пикадили“, той тръгна в същата посока и повика един хансъм315. Джонатан продължи да гледа след него и каза, сякаш говореше на себе си:
— Това трябва да е графът, но се е подмладил. Господи, само ако това е така! О, Боже мой! Господи! Де да знаех! Де да знаех!
Терзанията му бяха така силни, че се боях да задържам вниманието му на темата с въпроси, и затова си замълчах. Лекичко го издърпах настрани и както ме държеше за ръката, той тръгна спокойно. Повървяхме малко по-нататък, след което отидохме в Грийн Парк316 и седнахме за малко. Беше горещ есенен ден и там открихме една удобна сенчеста пейка. След няколко минути, през които се взираше в нищото, очите на Джонатан се затвориха и той кротко заспа с глава на рамото ми. Реших, че така е най-добре за него, и затова не смутих съня му. След около двадесет минути той се събуди и ми каза доста ведро:
— Мина, нима съм заспал? О, прости ми, че съм толкова нетактичен. Ела, нека пием по чаша чай някъде.
Явно изобщо не можеше да си спомни за загадъчния непознат, също както при болестта си бе забравил всичко, за което тази случка му напомни. Не ми харесва, че забравата го обгръща така, може да причини или задълбочи някоя психическа травма. Не бива да го питам, защото се боя, че по-скоро ще му навредя, отколкото помогна, но някак трябва да науча събитията около пътуването му в чужбина. Опасявам се, че е време да отворя онзи пакет и да разбера какво пише. О, Джонатан, знам, че ще ми простиш, ако сгреша, но е само за твое добро, скъпи.
По-късно. Тъжно завръщане у дома във всяко отношение: къщата е пуста без милата душа, която беше така добра към нас, Джонатан все още е бледен и замаян от слабия повторен пристъп на болестта си, а сега телеграма от някой си Ван Хелзинг:
Ще ви наскърби да научите, че преди пет дни почина г-жа Уестънра, а Луси се спомина завчера. Двете бяха погребани днес.
О, какво изобилие от мъка в няколко слова! Бедната г-жа Уестънра! Клетата Луси! Отидоха си, отидоха си и никога не ще се върнат! А горкият, горкият Артър — да се лиши от най-безценното в живота! Боже, помогни на всички ни да понесем страданията си.
22 септември. Всичко свърши. Артър се върна в Ринг и взе Куинси Морис със себе си. Какъв добър приятел е Куинси! Убеден съм от дъното на душата си, че смъртта на Луси го покруси, колкото всички ни, но той си проправи път през всичко с храбростта на викинг. Ако Америка продължи да ражда мъже като него, наистина ще бъде световна сила. Ван Хелзинг почива преди пътуването си. Довечера той тръгва към Амстердам, но заяви, че има да свърши някои неща, които могат да се уговорят единствено лично, и ще се върне утре през нощта. След това, ако може, ще отседне при мен. Казва, че има работа в Лондон, която може да му отнеме известно време. Бедният! Боя се, че напрежението от изминалата седмица е сломило дори неговите железни сили. През цялото погребение беше видно, че с големи усилия запазва самообладание. Щом всичко приключи, стояхме до Артър, който, горкият, говореше за момента, когато кръвта му беше прелята във вените на неговата Луси. Забелязах, че лицето на Ван Хелзинг последователно пребледня и се изчерви. Артър спомена, че от този момент почувствал, като че те двамата наистина са женени и тя е негова съпруга пред Божиите очи. Никой от нас не каза и дума за другите преливания, нито някога ще го направи. Артър и Куинси тръгнаха заедно към гарата, а Ван Хелзинг и аз дойдохме тук. В краткия период, през който бяхме сами в каретата, той даде воля на един същински хистеричен пристъп. Още оттогава той отрича, че е такъв, и го отдава единствено на чувството си за хумор, което не смятало да отстъпва при тези твърде крайни обстоятелства. Той се смееше, докато плачеше, и се наложи да дръпна щорите, за да не може някой да ни види и да си състави погрешно впечатление, а след това продължи да плаче, докато се смее, и да се смее и плаче едновременно точно както правят жените. Опитах да бъда строг с него, както се прави, когато някоя жена е в такова състояние, но нямаше ефект. Двата пола са толкова различни в изразяването на нервната си слабост или сила!317 По-късно, когато лицето му отново придоби хладен и сериозен вид, го попитах защо изпитва радост, и то в такъв момент. Отговорът му в известно отношение бе типичен за него, защото съчетаваше в себе си логика, убедителност и тайнственост.
315
Хансъм — модел двуколесен файтон, при който мястото за кочияша е на издигната капра зад пътниците. Носи името на своя изобретател — Джоузеф Хансъм (1803-1882).
316
Грийн Парк — малък лондонски парк в близост до Хайд Парк, залесен предимно с дървесни видове.
317
„Двата пола са толкова различни (…)“ — хистерията като вид невроза се проявява по-често при жените. Сцената тук може да се свърже с разсъжденията за „новата жена“ от началото на гл. 8. Читателят вече е забелязал, че мъжките персонажи демонстрираха много повече лабилност от женските, които, напротив, дори бяха свързани с особен стоицизъм (7.09 от дневника на д-р Сюърд). Идеята на Стокър, че жената такава, каквато е, без да подражава на мъжа, е силна колкото него, се развива в целия роман, но изживява своята развръзка по-долу.