— Ех, не разбирате, приятелю Джон — каза той. — Не мислете, че съм весел, макар да се смея. Вижте, плаках дори през смеха си. Но по същия начин не смятайте, че само ми е мъчно, понеже въпреки всичко смехът ме навести. Винаги имайте наум, че смехът, който чука на вратата ви и казва „Може ли да вляза?“, е самозванец. Да! Истинският смях е крал и той влиза, когато и както пожелае. Той не пита никого и не подбира подходящо време. Той казва „Аз съм тук“. Ето например аз си късам сърцето за това толкова мило младо момиче, аз дадох кръвта си за нея, макар да съм стар и изморен, аз ѝ отдадох времето, уменията и дори съня си, лиших от себе си останалите пациенти, като ѝ се посветих изцяло. И все пак мога да се смея до самия ѝ гроб — да се смея, когато пръстта от лопатата на гробаря пада върху нейния ковчег и приглася „туп, туп“ на сърцето ми, докато точи кръвта от страните ми. Душата ме боли за това клето момче — това скъпо момче на същата възраст като сина ми, ако бях благословен да е все още жив, с коса и очи като неговите. Ето, сега знаете защо го обичам толкова. Но въпреки това, когато той говори за неща, които бъркат в раната на съпружеското ми сърце и карат бащинското ми сърце да тъжи за него, както за никой друг — дори и за вас, приятелю Джон, защото ние сме натрупали повече преживелици, отколкото баща и син — дори в подобни моменти крал Смях самият идва при мен, крещи и врещи в ухото ми: „Ето ме тук! Ето ме тук!“, докато кръвта затанцува обратно и понесе към страните ми с него си318 малко от топлината му. Ех, приятелю Джон, светът е странен, светът е тъжен, светът е пълен е мъка, с неволи и грижи, но все пак, щом крал Смях дойде, той кара всички тях да затанцуват в мелодията, която свири. Скърбящи сърца, сухи кости в църковния двор и сълзи, които изгарят, когато се стичат — всички танцуват на музиката, която той твори с неусмихнатата си уста. Повярвайте ми, приятелю Джон, той е добре дошъл, когато идва, и така любезен да го прави. Ех, ние, мъжете и жените, сме като въжета, здраво опънати от напрежение, което ни тегли в различни посоки. Тогава идват сълзите и както дъждът въжетата ни стягат, докато може би напрежението стане твърде силно и се скъсаме. Но крал Смях самият идва като слънцето, облекчава напора отново и ние удържаме напред с усилия, каквито и да са те.
Не исках да го оскърбя, като се престоря, че не схващам мисълта му, но тъй като все още не разбирах причината за неговия смях, го попитах. Докато говореше, лицето му помръкна, а с него и тонът му стана съвсем различен:
— Ех, това е жестоката ирония на всичко: прелестната лейди, отрупана с цветя, която ни изглеждаше толкова хубава, сякаш е жива, докато накрая един по един не се зачудихме дали наистина са мъртва, положена в онази гробница от изящен мрамор в самотния църковен двор, където почиват толкова много от нейния род, положена там с майката, която милееше за нея и за която тя милееше, и онази свещена камбана, биеща „тим, тим, тим!“ така жално и полека, и онези божии служители с бели ангелски одежди, с намерение да четат книги, а очите им все не са на страницата и всички ние с наведени глави. За какво беше всичко това? Тя е мъртва. Толкова! Нали?