Тук го прекъснах. Започнах да се обърквам. Той така напълни ума ми с изброяването на природни феномени и бивали небивалици, че въображението ми се разпали. Мина ми смътната мисъл, че преподаваше някакъв урок, както отдавна в своя работен кабинет в Амстердам, но тогава той започваше с темата на разговора, така че през цялото време да я имам наум. Сега не разполагах с тази помощ, но пак исках да следвам мисълта му, затова заявих:
— Професоре, нека бъда отново вашият любим студент. Кажете ми тезата, така че да отнеса към нея знанието ви, докато говорите. В момента умът ми се лута от едно място на друго като на луд, а не на здравомислещ, който следва нечия мисъл. Чувствам се като първолак, който едва се влачи през някакво мочурище при мъглата, скачайки от камък на камък, опитвайки да се придвижва слепешката, без да знае накъде отива.
— Това е добро сравнение — каза той. — Е, ще ви кажа. Моята теза е тази: искам да повярвате.
— Какво да повярвам?
— Да повярвате на това, което не можете. Нека поясня. Веднъж чух за един американец, който определя така вярата: „тази способност, която ни позволява да приемем неща, за които знаем, че не са истина“. Колкото до мен, аз подкрепям този човек. Той имаше предвид, че трябва да сме отворени за новото и да не оставяме мъничко истина да възпре хода на голямата истина, както един дребен камък прави с товарния вагон. Ние първо се хващаме за малката истина. Добре! Ние държим на него и го ценим344, но по същия начин не бива до го оставяме да се мисли за цялата истина на вселената.
— Значи искате от мен да не оставям едно по-ранно убеждение да надвие възприемчивостта ми по отношение на някакъв нетипичен въпрос. Правилно ли разчитам урока ви?
— Ах, все още сте любимият ми ученик. Има смисъл да ви уча. Сега, след като имате доброто желание, направихте първата крачка да разберете. Значи вие считате, че онези толкова малки дупчици по гърлата на децата са били направени от същото, което я причини на госпожица Луси?
— Така предполагам.
Той стана и заяви тържествено:
— Тогава грешите. О, де да беше така! Но уви, не е! По-лошо е, много, много по-лошо.
— За Бога, професор Ван Хелзинг, какво имате предвид? — извиках.
Той се отпусна внезапно на един стол с жест на отчаяние, облегна се с лакти на масата и каза, покрил лице с длани:
— Били са направени от госпожица Луси!
Глава XV
За момент гневът ме завладя напълно. Все едно е зашлевил Луси през лицето приживе. Ударих силно по масата и се изправих с думите:
— Д-р Ван Хелзинг, луд ли сте?
Той вдигна глава, погледна към мен и някак топлото му изражение веднага ме успокои.
— Де да бях! — каза той. — Безумието е леко бреме в сравнение с истина като тази. О, приятелю, защо мислите заобиколих от толкова далеч, защо отне толкова дълго да ви кажа нещо толкова просто? Беше ли, защото ви мразя или съм ви мразил през целия си живот? Беше ли, защото исках да ви нараня? Беше ли заради това, че исках сега, след толкова време, да ви се отплатя, задето онзи път ми спасихте живота от една ужасна смърт? О, не!
— Простете ми — казах аз.
— Приятелю мой — продължи той, — това беше, защото исках да бъда деликатен в разкритията си пред вас, понеже зная, че вие обичахте тази толкова мила лейди. Но дори сега не очаквам да повярвате. Толкова е трудно веднага да приемеш дадена абстрактна истина, че можем да се съмняваме дали такава е възможна, щом винаги сме вярвали на „не“-то в нея. По-трудно е въпреки това да се съгласиш с една толкова тъжна конкретна истина, и то за някой такъв като госпожица Луси. Довечера отивам да го докажа. Смеете ли да дойдете с мен?
Това ме слиса. Човек не би искал да потвърди подобна истина. Байрон е изключил от тази категория ревността.