Той видя колебанието ми и заговори:
— Логиката е проста. Този път никакви размишления като на някой луд, скачащ от камък на камък сред мъгливо блато. Ако не биде вярно, то това доказателство ще е облекчение. В най-лошия случай няма да навреди. Ако биде истина! Ах, тук идва страшното. Все пак сам този ужас би следвало да подпомогне моите намерения, защото им е нужна малко вяра. Елате, ето какво съм намислил: първо, още сега отиваме да видим онова дете в болницата. Д-р Винсент от Северната болница, където вестниците твърдят, че е то, е мой приятел, а предполагам и ваш, тъй като следвахте заедно в Амстердам. Той ще позволи на двама учени да прегледат случая му, ако не би оставил двама приятели да го сторят. Няма да му казваме нищо, а само че поискаме да направим проучвания. И след това…
— И след това?
Той извади един ключ от джоба си и го поднесе напред.
— И след това прекарваме нощта заедно в църковния двор, където почива Луси. Това е ключът от гробницата. Взех го от човека с ковчезите, за да го дам на Артър.
Сърцето ми се сви, защото почувствах, че ни предстоеше някакво ужасяващо изпитание. Въпреки това не можех да сторя нищо, затова събрах колкото смелост имах, и казах, че е по-добре да побързаме, тъй като следобедът преваля…
Заварихме детето будно. То беше поспало, хапнало и като цяло се възстановяваше. Д-р Винсент свали превръзката от гърлото му и ни показа пункциите. Приликата им с тези върху шията на Луси не можеше да се сбърка. Единствено бяха по-малки, а по ръбчетата изглеждаха и по-пресни. Попитахме Винсент на какво ги отдава и той отвърна, че трябва да е било някое животно, може би плъх, но що се отнася до него, той е склонен да вярва, че е бил един от прилепите, които са толкова многобройни край северните хълмисти части на Лондон.
— Освен безобидните — каза той — е възможно там да има някакъв див, по-застрашителен южен екземпляр. Може би някой моряк си е донесъл един у дома и той е успял да избяга. Ако е по-млад, дори може да е излязъл на свобода от Зоологическата градина или да се е родил там от прилеп вампир. Знаете, тези неща се случват. Само преди десет дни един вълк избяга и беше, струва ми се, проследен в тази посока. Цяла седмица след това децата не играеха нищо друго освен на Червената шапчица в Хийт и по алеите му, преди да се появи тази паника около „к’асивата лейди“, откогато за тях започна истинско забавление. Дори това бедно малко дребосъче, когато се събуди днес, попита сестрата дали може да си тръгне. Щом тя го попита защо е решило да си заминава, то каза, че искало да поиграе с „к’асивата лейди“.
— Надявам се — каза Ван Хелзинг, — че когато изпращате детето вкъщи, ще предупредите родителите му зорко да го пазят. Тези прищевки за отдалечаване са особено опасни и ако то остане навън още една нощ, вероятно ще бъде пагубно. Но във всеки случай предполагам, че няма да го отпратите до няколко дни?
— Не със сигурност, не и поне седмица, дори повече, ако раната не е заздравяла.
Посещението ни в болницата бе отнело повече време, отколкото бяхме предположили, и когато излязохме, слънцето преваляше.
— Нямаме бърза работа — каза Ван Хелзинг. — По-късно е, отколкото мислех. Елате, нека потърсим място, където да хапнем, и след това ще продължим нататък.
Вечеряхме в „Замъка на Джак Стро“346 наред с малка компания велосипедисти и други, които шумно се веселяха. Около десет часа потеглихме от странноприемницата. Тогава вече беше много тъмно и оттатък лъчите на разпръснатите лампи бе още по-мрачно. Очевидно професорът беше набелязал предварително откъде да минем, защото той вървеше непоколебимо напред, но що се отнася до мен, не можех да се ориентирам, без съвсем да се объркам. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-малко хора срещахме, докато накрая останахме малко изненадани, че видяхме патрул конни полицаи на обичайната си обиколка в предградията. Най-накрая стигнахме оградата на църковния двор и я прехвърлихме. С малко затруднения — понеже беше много тъмно и цялото място ни бе съвсем непознато, открихме гробницата на Уестънра. Професорът извади ключа, отвори скърцащата врата и отдръпвайки се настрани с вежлив, но съвършено непреднамерен жест, ме подкани да мина напред. Имаше забавна ирония в това предложение и учтивостта, с която ми даде предимство в един подобен страховит момент. Спътникът ми бързичко тръгна след мен и предпазливо притвори вратата, след като внимателно се увери, че бравата е касова, а не автоматична. Във втория случай щяхме да се окажем в лоша ситуация. След това той бръкна в чантата си и извади кутия кибрит и парче свещ, която запали. Дори през деня и окичена със свежи цветя гробницата изглеждаше зловеща и страшна, а сега, няколко дни по-късно, когато те клюмаха посърнали и мъртви, когато бялото им преминаваше в ръждиво, а зеленото — в кафяво, когато паяците и буболечките си бяха върнали привичното господство, когато обезцветеният от времето камък, покритият с прах хоросан, прогнилото влажно желязо, изгубилият блясъка си месинг и потъмнелите сребърни плакети347 отразяваха слабото мъждукане на свещта, ефектът беше по-окайващ и отблъскващ, отколкото можеше да се очаква. Това неотклонно навяваше на мисълта, че не само тленният живот бе преходен.
345
„(…) истината, която най-презира.“ — неточен цитат от „Дон Жуан“ на Джордж Байрон (песен 1, стих 139). Дон Антонио иска да разбере дали доня Юлия му изневерява.
346
„Замъкът на Джак Стро“ — кръчма и странноприемница в Лондон непосредствено до Хампстед Хийт, която Брам Стокър е посещавал често. Съществува до Втората световна война, когато е разрушена при бомбардировките. През 1962 г. е построена отново.
347
Сребърни плакети — ковчезите през XIX в., разпространени сред богатите слоеве, са оловни. Те са били поставяни в друг ковчег от дърво. На него са били прикрепвани сребърни плакети с имената на починалия. В този херметически затворен ковчег тялото е преседявало десетилетия, докато се разложи напълно, като газовете от процеса се събирали вътре.