Ван Хелзинг пристъпи към работата си, без да отлага. Докато той се уверяваше, че това е ковчегът на Луси, като придържаше свещта си така, че да разчита плакетите върху него, спермацетът348 се стичаше от нея на бели капки, които замръзваха щом докоснеха метала. Професорът затърси отново в чантата си и извади една отвертка.
— Какво възнамерявате да направите? — попитах.
— Да отворя ковчега. Още сега ще се убедите.
Той веднага започна да отвинтва болтовете и най-накрая повдигна капака, разкривайки оловния обков отдолу. Тази гледка ми дойде в повече. Щеше да бъде също такова голямо оскърбление за покойната, колкото ако приживе я беше съблякъл, докато спи. Неволно хванах ръката му, за да го спра. Той каза само „Ще видите“, а след това затърси отново в чантата си и извади тънко резбарско лъкче. Като удряше с отвертката върху оловото с бързи пробождащи движения, които ме караха да потръпвам, той направи малък отвор, който обаче беше достатъчен, за да влезе в него острието на триончето. Очаквах изблик на газ от едноседмичния труп. Ние, лекарите, които сме изпитвали рисковете на професията, трябва да привикваме към подобни неща, затова се отдръпнах към вратата, но Ван Хелзинг не спря и за момент. Той отряза няколко фута от единия край на оловния ковчег, а след това напречно и надолу от другата страна. Като хвана ръба на свободния край, професорът го изви назад към долния му край и поднасяйки свещта към отвора, ми направи знак да погледна.
Приближих се и погледнах. Ковчегът беше празен.
Бях поразен и стъписан, но Ван Хелзинг остана равнодушен. Сега той беше по-сигурен отвсякога в своето твърдение и това го окуражи да продължи нататък.
— Сега уверихте ли се, приятелю Джон? — попита той.
Почувствах как напира цялата ми присъща вироглава склонност да споря.
— Уверен съм, че тялото на Луси не е в този ковчег, но това доказва само едно — отвърнах.
— И какво е то, приятелю Джон?
— Че не е тук.
— Това е добра логика — каза той, — макар да не е достатъчна. Но как… как можете да обясните, че не е тук?
— Вероятно крадец на трупове — предположих. — Може хората от погребалното бюро да са го откраднали.
Чувствах, че говоря небивалици, но все пак това беше единствената възможна причина, която можех да изтъкна. Професорът въздъхна.
— Е, добре! — каза той. — Трябват ни още доказателства. Елате с мен.
Той постави отново капака на ковчега, събра всичките си неща и ги прибра в чантата, после духна свещта и също я сложи вътре. Отворихме вратата и излязохме навън. Ван Хелзинг я затвори и заключи след нас. Той ми подаде ключа с думите:
— Ще го пазите ли? По-добре ще бъдете спокоен.
Засмях се — трябва да призная, не беше особено весел смях — когато му направих жест да го задържи.
— Сам ключът е нищо — казах, — може да има дубликати и при всички положения не е трудно да отвориш с шперц ключалка като тази.
Той не отвърна нищо, а само прибра ключа в джоба си. След това ми каза да наблюдавам едната страна на църковния двор, докато той прави същото в другата. Заех мястото си зад едно тисово дърво и видях как мрачният му силует се движи, докато разделящите ни надгробни камъни и дървета го скриха от погледа ми.
Бдението бе самотно. Тъкмо след като заех мястото си, чух в далечината часовник да бие дванадесет, а след известно време стана един и после два. Бях премръзнал, изтощен и гневен на професора, че ме беше взел със себе си и възложил подобно поръчение. Прекалено ми беше студено и ми се спеше, за да наблюдавам зорко, но не бях унесен дотолкова, че да предам доверието към себе си и така като цяло времето измина отегчително и неприятно.
Внезапно, като се обърнах настрани, ми се стори, че видях нещо като бяла ивица, движеща се между два смрачени тиса от по-далечната за гробницата страна на църковния двор. В същия миг откъм частта на гробищния парк, определена за професора, едно черно петно се размърда и забърза след нея. Аз също тръгнах, но се препъвах в гробовете и трябваше да заобикалям надгробни камъни и изпречващите ми се гробници. Небето беше облачно и някъде далеч пропяха първи петли. Малко по-нататък, зад една разхвърлена редица хвойни, която бележеше алеята към църквата, един блед неясен силует се носеше към гробницата. Беше скрита от дървета и не успях да видя къде изчезна фигурата. Тогава чух шумолене от движение, където я бях видял за пръв път, и като се приближих, заварих професора да държи в ръце едно мъничко дете. Щом ме видя, той ми го подаде и каза:
348
Спермацет — китова мас, която се извлича от главата на кашалота. Свещите в края на XIX и началото на XX в. са били правени предимно от нея, заради яркия пламък, който предизвиква горенето ѝ. Тук отново има игра с думи. Авторът иска да създаде асоциация с мъжко семе. Тя следва да се отнесе към притчата за зърната. Капките спермацет са зърната, които ще покълнат в д-р Сюърд. От притчите на професора той ще повярва в неговата идея. Семето е намерило добра почва.