— Уверен ли сте сега?
— Не — отвърнах по начин, който ми се стори враждебен.
— Не виждате ли детето?
— Да, това е дете, но кой го е довел тук? И наранено ли е? — попитах.
— Ще видим — каза професорът, докато излизахме от църковния двор, носейки детето.
Когато се поотдалечихме, отидохме в един гъстак от дървета, запалихме клечка и разгледахме гърлото на детето. По него нямаше нито драскотина, нито какъвто и да е белег.
— Прав ли бях? — попитах победоносно.
— Пристигнали сме тъкмо навреме — отвърна професорът с облекчение.
Сега се налагаше да решим какво да правим с детето, затова се посъветвахме. Ако го оставим в полицейското управление, би ни се наложило да оправдаем някак нощната си разходка, най-малкото да дадем обяснение как сме го открили. Така накрая стигнахме до решението, че ще го занесем до Хийт и когато чуем преминаващ полицай, ще го оставим там, където няма как да не го намери, а след това да потърсим пътя към вкъщи възможно най-бързо. Всичко мина добре. В покрайнините на Хампстед Хийт чухме тежките стъпки на полицай и като положихме детето на пътеката, почакахме загледани, докато накрая той го видя на светлината на фенера си. Възклицанието му на почуда достигна до нас и после тихичко се измъкнахме. За щастие, хванахме един файтон близо до „Испанците“349, който ни откара в града.
Не мога да заспя, затова направих този запис. Но трябва да си набавя няколко часа сън, защото Ван Хелзинг ще ме извика по пладне. Настоява да го придружа на още една експедиция.
27 септември. Стана два часът, преди да се отдаде удобна възможност за начинанието ни. Погребението, което се състоя на обед, беше привършило и последните изостанали назад опечалени лениво се оттеглиха, когато, поглеждайки внимателно иззад един гъстак елшови дървета350, видяхме как клисарят заключва портата след себе си. Веднага разбрахме, че сме в безопасност до сутринта, стига да поискаме, но професорът ми каза, че в най-лошия случай няма да ни трябва повече от час. Отново изпитах ужасяващото чувство колко истинско е всичко, как нямаше никакво място за съмнение, и ясно осъзнах опасността от ръката на закона, която бяхме предизвикали с нечестивите си дела. Освен това, смятах всичко за една безсмислица. Беше безобразие да отворим оловен ковчег, за да проверим дали жена, починала от седмица, е наистина мъртва, а сега да проникнем отново в гробницата, когато вече бяхме уверени от собствените си очи, че тя не е там, изглеждаше като върховна глупост. Въпреки това свих рамене и се примирих, защото Ван Хелзинг има свой собствен начин да следва намеренията си, без значение кой ще му се изпречи. Той извади ключа, отвори гробницата и отново учтиво ме подкани да вляза пръв. Мястото не беше толкова зловещо, колкото снощи, но ех, щом слънцето заблестя вътре, изглеждаше толкова неописуемо окаяно. Ван Хелзинг се приближи до ковчега на Луси, а аз го последвах. Той се наведе над него, отново огъна назад оловното покритие и тогава тръпки на изненада и смут пропълзяха по мен.
Луси лежеше вътре, сякаш тъкмо каквато я бяхме запомнили в нощта преди погребението. Не знам дали беше възможно, но тя излъчваше по-силна красота отвсякога и не можех да повярвам, че е мъртва. Устните ѝ бяха алени, не, по-алени отпреди, а нежна руменина обагряше страните ѝ.
— Това някакъв фокус ли е? — попитах.
— Сега убеден ли сте? — отговори професорът, поставяйки ръка върху мъртвите ѝ устни, така че потръпнах, и като ги разтвори, разкри белите ѝ зъби.
— Вижте — продължи той, — вижте, по-остри са дори от по-рано. С това и това — той докосна един от кучешките зъби и този под него — малките дечица могат да бъдат ухапани. Сега имате ли вяра, приятелю Джон?
За пореден път заядливата ми склонност да споря се пробуди. Не можех да се съглася с подобна поразителна мисъл, каквато той изказваше, и така в опит да упорствам, за който дори в онзи момент се укорих, казах:
— Може да е била оставена тук след предната нощ.
— Наистина? Така ли, а от кого?
— Не зная. Някой го е направил.
— Но все пак тя е мъртва от седмица. Повечето хора няма да изглеждат така за това време.
349
„Испанците“ — странноприемница в Хампстед, отворила врати през 1585 г. и работеща до днес. Читателите на Дикенс ще се сетят за нея от „Предсмъртните записки на клуба Пикуик“. Двамата с Брам Стокър често са я посещавали заедно. Според собствениците ѝ, веднъж един посетител разказвал на Стокър история за призрак на млада жена, който се разхождал в близкото гробище, и така го вдъхновил за тази част от романа.