Полунощ мина и Каржинов пак потърси Калиопи, за да си идат, но не я намери. Нямаше я ни в балния салон, ни в бюфета. Инстинктивно, като я търсеше с поглед из публиката, той чувствуваше и отсъствието на оногова и от това му олекваше. Но къде ще е Калиопи? В дрехарницата той узна, че тя си отишла. Каржинов остана треснат.
„Сама си отишла! — помисли си той болезнено. — От злоба, от яд…“
Па се облече и тръгна за у тях си.
Из пустите улици Каржинов вървеше цял потопен в мрачните си мисли. Той не усещаше цалувките на мразовития вятър, който беше избухнал и го брулеше в лицето. Вятърът го зашеметяваше, заглушаваше, заслепяваше, а той мислеше бурната сцена, която го чака у дома му. Да, тя ще поиска да се представи сърдита, но той трябва да покаже характер.
Когато му отвориха, той влезе в стаята си, запали свещ и извика слугинята.
— Кога се завърна госпожата?
— Тя си не е още дошла — отговори слугинята, очудена от измененото лице на господаря си, и излезе.
Каржинов остана на мястото си зяпнал, неподвижен, вдървен.
— Свърши се тя вече — измънка най-после с някаква глупава усмивка по лицето, па се тръшна на леглото си в най-дълбока безнадеждност. За него не съществуваше вече ни капка съмнение: тя го беше издебнала и отишла скришом с оногова… без срам, без страх, без милост! Подир тоя позор му оставаше едно самоубийство. Живот нямаше за него вече… Той си затули очите с ръце и заплака. Неудържими, луди хълцания подигаха високо гърдите му. Той поима така около четвърт час; после сякаш се поуталожи. Стана, отиде в другата стая, дето спеше двегодишното му дете, и се наклони над него. Тоя тих, ясен образ го успокои повече.
— Не — каза си той, — това не е възможно; това е нашето дете и то ми дума, че моята жена, майка му, не е способна за такава подлост. Не може това, нали, Сандо? Аз клеветя майка ти! Нали си съгласен с мене? Къде ми беше ума, та предположих най-лошото. Тя ми е сърдита и в паметозлобието си, за да ми направи напук, защо да не е излязла с някоя от приятелките си, която я е задържала у нея половин час? Защо да не е отишла право у сестра си, за да си поизгълчи? Как тъй, преди да си предположа най-понятното, най-естественото, аз помислих най-чудовищното? Постъпката й, дето е излязла, без да ми се обади, е безобразна; но другото е невъзможно, несмислимо… толкова е ужасно! О, безразсъден скот е баща ти, Сандо!
Заедно с такива мисли и тревогата на Каржинова намаляваше. Той слушаше собствените си думи и се самохипнотизираше чрез тях; той дохождаше в онова страшно, безволно настроение на чувствата, в което човек се вдетинява и не може да не вярва онова, което му е необходимо да вярва, Друга алтернатива нямаше. Ясният образ на заспалия Санда сякаш немешката защищаваше майка си, той беше един безгласен и всесилен адвокатин неин. Може ли сега такова тихо, светло, ангелско спокойствие да пази лицето на сина му, ако майка му в тая минута беше такова чудовище, каквото я мислеше преди малко? Не, непременно би се отразила каква-годе сянка или бръчица по това чело, мислеше си Каржинов. И той, успокоен под чаровното покровителство на детето си, не смееше да отстъпи от него от страх да не би магията да изчезне и да го нападнат пак страшните терзания на съмнението.
Сред шума на вятъра на пътя се чу гърлеж от файтон, па се спотаи.
След една минута той позна стъпките на Калиопи. Вратата се отвори и тя влезна.
Каржинов, изправен като истукан, впери очи в жена си. Тя разбра какво означава тоя поглед.
— Да — каза тя сопнато и сърдито, като си развързваше ротондата, — не исках да ти обадя, не исках да те питам и излязох! Така ми беше кефа, така направих…
В тези дръзки думи, в този безочлив тон на Калиопи се криеше виноватост на гузен човек, който си туря маската на изкуствено негодувание, за да обезоръжи другиго. Но Каржинов нищо не забележи. Той, смаян, чакаше да чуе обяснението, което съставяше за него въпрос на живот и смърт.
— Къде беше? — попита той със сух, трепетен глас.
— С любовника си бях! — каза тя ожесточено. — Напусни ме!