Дороти Сейърс
Драматичното произшествие с тичащите стъпки
Мистър Бънтър измъкна глава изпод черния ръкав на фотоапарата.
— Мисля, че е достатъчно, сър — каза той почтително, — освен ако искате да имате снимки и на други пациенти — не зная дали мога да ги наричам така.
— Не днес — отвърна докторът. Той взе внимателно от масата последната заразена мишка и с доволен вид я върна в клетката. — Може би в сряда, ако лорд Питър бъде така добър да ми предостави услугите ви …
— Какво е това? — промърмори негова светлост, като отлепи дългия си нос от няколко отблъскващи стъкленици. — На някои хора може да се разчита — добави несвързано той. — Само им създавайте работа, а? Това маймунски жлези ли са, Хартман, или надлъжно сечение на дванадесетопръстника на Клеопатра?
— Нищо не разбирате нали? — засмя се младият доктор. — Хайде, престанете да се правите на глупак с този монокъл. Свикнал съм ви с номерата. Говорехме с Бънтър, че ще бъда безкрайно благодарен, ако му разрешите да намине след три дни, за да отрази развитието на екземплярите — все се надявам, че ще има такова.
— Защо питате, драги? — каза негова светлост. — Нали знаете, удоволствие е да помогнеш на събрат в преследването. И вашата работа е да залавяте убийци. Готово ли е всичко? Чиста работа! Между другото, ако не поправите тази клетка, ще загубите един от своите пациенти — номер пет. Предпоследната пръчка се е разхлабила, естествено с помощта на интелигентния обитател. Хубави мънички животинчета, нали? Нямат нужда от зъболекар. Ех, защо не бях мишка; за нервите е къде по-добре да гризеш пръчки, отколкото да ти работят зъбите с тази свистяща бормашина.
Доктор Хартман възкликна тихо:
— Боже мой, Уимзи, как го забелязахте? Струваше ми се, че въобще не сте поглеждали към клетката.
— Вродена наблюдателност, доразвита с практиката — каза спокойно лорд Питър. — Всяка нередност се регистрира от окото, после разумът притичва с предупреждение. Видях я, когато влязохме. Но едва сега го констатирах. Не мога да кажа, че съзнанието ми е било заето с този въпрос досега. Както и да е, това показва, че жертвата ви оздравява. Всичко наред ли е, Бънтър?
— Надявам се, милорд — отговори камердинерът. Той бе опаковал фотоапарата и плаките и безшумно възстановяваше реда в малката лаборатория, чиято апаратура, подредена като в презокеански параход, за да заема по-малко място, беше разместена заради опита.
— Лорд Питър — обърна се лекарят към негова светлост, — безкрайно съм ви задължен, както и на Бънтър. Очаквам големи резултати от тези опити и не можете да си, представите колко ще ми е от полза, ако имам една наистина добра серия снимки.
Не мога да си позволя подобно нещо … все още — добави той и младото му, доста измършавяло лице се изпълни с копнеж, докато гледаше големия фотоапарат, — а не мога и да върша тази работа в болницата. Нямам време — трябва да бъда тук. Лекар с обща практика, който едва си изкарва прехраната, не може да си позволи да занемари клиентелата, дори и в Блумсбъри. Има моменти, когато дори посещение, за което се плащат два шилинга и половина, се оказва решаващо за това дали ще свържеш двата края, или ще се получи неприятна празнина.
— Както казва мистър Микобър1 — отвърна Уимзи, — „Приход двайсет лири, разход деветнайсет лири, деветнайсет шилинта и шест пенса — резултатът е щастие; разход двайсет лири, нула шилинга и шест пенса — резултатът е мизерия.“ Не се увличайте в благодарности, драги. Нищо друго не доставя на Бънтър такова голямо удоволствие, както това да си играе с пирогалова киселина и хипосулфит. Това го поддържа във форма. Той приема с радост всякаква работа от този род. Дайте му отпечатъци от пръсти или негативи и той е на седмото небе; но е съгласен и на проста работа като снимането на налегнати от скорбут гризачи (как се изразих, а?), когато няма налице никакво престъпление. Напоследък няма престъпления. Оставаме без работа, нали, Бънтър? Не знам какво става с Лондон. За да не си загубя формата, почнах да си пъхам носа в живота на съседите. Онзи ден изкарах ума на пощальона, като го попитах какво прави младата му приятелка от Кройдън. Той е женен човек, живее на „Грейт Ормънд Стрийт“.
— Вие откъде знаехте?
— Всъщност аз не знаех. Той живее точно срещу един мой приятел — инспектор Паркър; жена му, искам да кажа жената на пощальона, защото Паркър не е женен, попитала онзи ден Паркър дали парадът на военновъздушните сили в Кройдън е продължил цяла нощ. Изненадан, Паркър казал „Не“, без да се замисли. Издал играта, какво да се прави. Помислих си да подшушна на бедния човечец навреме. Необичайно нехайство от страна на Паркър.