Докторът се разсмя.
— Ще останете за обяд, нали? За съжаление има само студено месо и салата. Прислужницата не идва в неделя. Трябва сам да отварям на пациентите. Отразява се зле на професионалната ми репутация, но няма какво да се прави.
— С удоволствие — прие Уимзи, когато излязоха от лабораторията и влязоха в малкия мрачен апартамент през задната врата. — Вие ли направихте пристройката?
— Не — отговори Хартман. — Предишният наемател. Той беше художник. Наех апартамента заради това помещение. Много е удобно, нищо че е малко паянтово, но от стъкления покрив в горещо време като днес става страшна жега. Трябваше все пак да наема нещо евтино в приземен етаж, това ми е достатъчно — докато настъпят по-добри времена.
— Докато се прочуете с вашите опити в областта на витамините — каза весело лорд Питър. — Вие сте човек с бъдеще. Имам предчувствие. Впрочем малката ви кухничка е много кокетна.
— За мен е добре — съгласи се докторът. — Въпреки че лабораторията й придава малко мрачен вид, а прислужницата е тук само през деня.
Той ги въведе в малка тясна трапезария с подредена за студен обяд маса. Единственият прозорец в дъното гледаше към „Грейт Джеймс Стрийт“. Стаята беше малко по-голяма от коридор и с много врати — една към кухнята, на съседната стена — друга, която водеше към вестибюла, от другата страна — трета, през нея гостът зърна среден по размери лекарски кабинет.
Лорд Питър Уимзи и домакинът седнаха на масата и докторът изрази надежда, че Бънтър ще се присъедини към тях. Тази благовъзпитана личност обаче се противопостави на каквото и да било подобно предложение.
— Осмелявам се да кажа, сър, че предпочитам да сервирам на вас и на негова светлост, както си му е редът.
— Няма смисъл да настоявате — каза Уимзи. — Бънтър държи аз да си знам мястото. Страшен тиран е тоя Бънтър! На роб ме е превърнал. Карайте, Бънтър, няма да ви се натрапваме в никакъв случай.
Мистър Бънтър поднесе салатата и наля вода със сериозна почтителност, която подхождаше повече за златист, отлежал портвайн.
Беше неделен следобед през спокойното лято на 1921 година. Малката неприветлива уличка бе почти безлюдна. Единствено продавачът на сладолед изглеждаше деен и енергичен. Щом позаглъхнеше за миг оживената му търговия, той се облягаше с удоволствие на зеления стълб до пресечката. Роякът от здрави и гласовити дечурлига бе утихнал. Навярно ядяха вкъщи димящи гозби — най-неподходящия обяд за такова тропическо време.
— Кой е този веселяк, който живее на горния етаж? — попита след малко лорд Питър. — Не е от най-ранобудните, доколкото разбирам. Не че някой става рано в неделя сутринта. Не мога да проумея защо провидението е наказало гражданите с този отвратителен ден. Сега трябваше да бъда извън града, но се налага да посрещна следобед един приятел на гара „Виктория“. Ама че ден е избрал … Дамата каква е? Съпруга или приятелка? Както и да е, виждам, че се е примирила с женските задължения в къщата. Над нас е спалнята, доколкото разбирам.
Хартман погледна лорд Питър малко изненадано.
— Прощавайте за отвратителното ми любопитство, драги — каза Уимзи. — Лош навик. Това не е моя работа.
— Как…
— Предположения — отвърна лорд Питър с обезоръжаваща откровеност. — Чух, че по тавана се блъска железен креват и някакъв едър човек става шумно от него — но може да е от кушетка или от нещо друго. Както и да е, вече половин час той се разхожда бос по тези няколко метра от пода, а откак сме дошли, жената потропва напред-назад на високите си токчета, влиза и излиза от кухнята, отива до трапезарията и се връща. Оттук си правя извод за домашните навици на наемателите от първия етаж.
— А пък аз мислех — каза обидено докторът, — че сте слушали моето забележително изложение за благотворното влияние на витамин В и как през 1775 година Линд2 лекувал скорбут с пресни лимони.
— Слушах ви — съгласи се бързо лорд Питър, — но чух също така и стъпките. Приятелчето се дотътри до кухнята, обаче само за да вземе кибрит, върна се във всекидневната и остави жената да се оправя сама с многото работа. Какво исках да кажа? А, да. Разбирате ли, както ви обясних преди, човек чува или вижда нещо, без да обърне внимание или да се замисли над него. След това започва да разсъждава, всичко се възстановява и той подрежда впечатленията си подобно на ония негативи на Бънтър. Образът е там, но ла … ла … Коя дума ми трябва, Бънтър?
— Латентен, милорд.
— Точно така. Дясната ми ръка е тоя Бънтър, нищо не мога без него! Образът е латентен, докато сложиш проявителя. Същото е и с мозъка. Няма нищо загадъчно. Оставете на баба си да води записки. Само малко сиво вещество да имате — ето какво ви трябва. Просто от любопитство искам да знам — познах ли за хората над нас?