— Не — отговори той. — Онзи го е взел със себе си.
— Взел го със себе си. — Полицаят отбеляза гози факт в бележника. — Пфу… Ужасна горещина е тук, нали, сър — додаде той, като бършеше чело.
— Сигурно от газовата печка — предположи кротко Уимзи. — Излъчва страшна топлина тази газова печка в средата на юли. Имате ли нещо против да я изключа? Пилето е вътре, но не ми се вярва да искате …
Бръдъртън простена, а полицаят каза:
— Така е, сър. Човек едва ли ще има апетит след такова нещо. Благодаря, сър. Докторе, според вас какво е било оръжието, а?
— Дълго и тънко — нещо като италиански стилет — дълго към петнайсет сантиметра. Било е забито с голяма сила под петото ребро и вероятно е проболо сърцето директно. Както виждате, не е имало почти никакво кървене. Такава рана предизвиква моментална смърт. Така ли лежеше жена ви, когато я видяхте най-напред, мистър Бръдъртън?
— По гръб, точно както е сега — отговори съпругът.
— Е, всичко е съвсем ясно — каза полицаят. — Тоя тук, Маринети или как му беше там името, е имал някакво отношение към бедната млада дама …
— Според мен той беше неин обожател — намеси се докторът.
— Тъй, тъй — съгласи се полицаят. — Ами да, тия чужденци са все такива, даже и най-свестните от тях. Дай им да се ръгат с ножове и такива работи. Значи тоя Маринети се изкатерва дотук, вижда, че горката госпожа е сама и готви тук до масата, промъква се изотзад, хваща я, наръгва я — колко му е, няма корсети, няма нищо. Тя изпищява, той измъква стилета от тялото й и изчезва. Е, сега остава да го хванем и с ваше позволение, сър, аз ще тръгвам. Ще му влезем скоро в дирите, не се безпокойте. Ще трябва да пратя един дежурен, за да не влизат хората, но вие не се безпокойте. Довиждане, господа.
— Можем ли вече да преместим бедното момиче? — попита докторът.
— Разбира се. Искате ли да ви помогна, сър?
— Не. Не губете време. Ние ще се оправим. — След като полицаят изтрополи по стълбите, доктор Хартман се обърна към лорд Питър: — Ще ми помогнете ли?
— Бънтър е по-добър в такива работи — отвърна Уимзи през зъби.
Докторът го погледна малко озадачено, но не каза нищо и двамата с Бънтър отнесоха безжизненото тяло. Бръдъртън остана на мястото си. Заровил глава в ръцете си, поразен от скръб, той седеше отпуснат на стола. Лорд Питър тръгна да обикаля из кухнята. Преобърна разните ножове и кухненски прибори, надникна в кофата за смет, изброи едно след друго всичко, което беше оставено наоколо в подготовката на неделния обяд: хляб, масло, подправки, зеленчуци и така нататък. В мивката имаше картофи, половината от които бяха обелени — трогателно доказателство за спокойния семеен живот, прекъснат по такъв ужасен начин. Голямата цедка беше пълна с грах. Лорд Питър прерови всичко това с любопитни пръсти, вторачи се в гладката повърхност на пълния с мазнина съд, сякаш че беше някакъв магически кристал за гадаене, прекара няколко пъти пръсти в купата с брашно, след което извади от джоба си лулата и бавно я напълни.
Докторът се върна и постави ръка на рамото на Бръдъртън.
— Елате — каза меко той. — Положихме я в другата стая. Разберете, като изключим мига на ужас, когато е усетила ножа, тя не е страдала изобщо. Мъчително е за вас, но трябва да направите усилия да се овладеете.
Полицията …
— Полицията няма да я съживи — каза гневно мъжът. — Тя е мъртва! Оставете ме сам, да ви вземат дяволите! Оставете ме, ви казвам!
Той рязко се изправи.
— Не бива да седите тук — каза твърдо Хартман. — Ще ви дам да глътнете нещо и се опитайте да се успокоите. После ще ви оставим, но ако не се овладеете …
След известно по-нататъшно уговаряне Бръдъртън позволи да го отведат.
— Бънтър, знаете ли защо се съмнявам в успеха на тези опити с мишките? — попита лорд Питър, когато вратата на кухнята се затвори след тях.
— Опитите на доктор Хартман ли, милорд?
— Да. Доктор Хартман има теория. При всяко едно изследване, драги ми Бънтър, най-опасно е да имаш, теория.
— Чувал съм ви да казвате така, милорд.
— Дявол да те вземе, знаеш това така добре, както го знам и аз. Какво не е наред в теорията на доктора, Бънтър?
— Искате да ви отговоря, че той вижда само фактите, които отговарят на теорията, милорд.
— Четете ми мислите — възкликна горчиво лорд Питър.
— И освен това ги предоставя на полицията, милорд.
— Ш-шт — предупреди Питър, тъй като докторът се върна.
— Сложих го да легне — уведоми го доктор Хартман — и смятам, че най-доброто, което можем да направим, е да го оставим сам.
— Знаете ли — отговори Уимзи, — тази идея нещо не ми се прави.
— Защо? Мислите, че може да посегне на себе си?