— Сигурен ли си, че нямаш нужда от маратонки? — интересува се Олга.
— По-добре да съм по шорти и бос, — отвръщам аз. — Така е по-удобно, честна дума!
Когато вече съм в тръбата, чувам гласът на Антон:
— Искаш ли да се обадя на родителите ти? Или, още по-добре, да отида при тях?
— Няма нужда, — гледайки към далечния кръг светлина пред мен, отвръщам аз. — Татко ще се прибере късно, защото предават строежа. А мама днес е нощна смяна.
3
— Казах им, че си електротехник, — признах аз.
— Електротехник? — баща ми не се засмя веднага. Известно време обмисляше думите ми, след което се усмихна. — Защо?
— Ами… след като се наричат Светли… Светлина, електричество — съзвучно е някак… подсъзнателно настройва на доверие.
— Разумно, — кима баща ми. — Наивно, но може и да проработи. Все пак и те са хора. Дори и различни.
— Значи ми вярваш, татко? — директно попитах аз.
— Да.
Разхождахме се в парка. Всъщност аз не обичам да се разхождам просто така, безцелно. По-добре с приятели. Но разговорът беше твърде сериозен.
— Защо? — не се отказвах аз. — Ако разсъждаваме разумно, то аз си фантазирам като малко дете. Към мен на улицата се е приближил човек и е заявил, че той е вълшебник, че аз също съм бъдещ вълшебник, и сега заедно ще влезем в Сумрака…
— Извинявай, но преди да ти отговоря, и аз ще те попитам нещо. Каква беше първата ти мисъл?
— Извратен маниак, разбира се. „Момче, ще те отведа в Сумрака…“ Пфу.
— Защо продължи разговора?
— Мястото беше напълно безопасно. До метрото, имаше много хора. Някакви младежи стояха, пиеха бира, бяха около двайсетина души и много им се искаше да се сбият с някой. Трябва да си самоубиец, за да отвличаш дете на такова място. Аз стоях така, че да не може да ме сграбчи и във всеки миг можех да повикам за помощ.
— Разумно. — Баща ми примижа и погледна към оградата на парка, зад която плавно се придвижваше черна „Волга“. Шофьорът на татко е страхотен, автомобилът се движеше с нашата скорост, като залепен. — Добре, Виктор. Доволен съм от теб.
— Благодаря, татко.
— Вярвам на думите ти, защото ние знаем за съществуването на Различните.
В мен нещо трепна. Истина е! Всичко това е истина!
— И ние, и американците, и другите големи служби имат свои хора… е, или Различни, в така наречените Патрули. Понякога се случва така, че Различните вербуват наши сътрудници… и обикновено те предават доклади за случилото се. Така че ние знаем, отдавна знаем за съществуването на паралелния клон на човечеството: магове, върколаци, вампири. Но никога не съм мислил, че собственият ми син… — Баща ми замълча.
— Татко, ще направя всичко както трябва.
— Нищо не трябва, — отказа ми той. — Ще ходиш… в тяхния Хогуъртс… ще се учиш на магия и чародейство.
Когато баща ми започне да изкривява думите и да казва „тяхния“, или нарочно неправилно да поставя ударението — това означава, че е сериозно развълнуван. Аз знам това. И той знае, че аз знам. Пести се време и няма нужда от излишни приказки.
— Но ако трябва да се разбере нещо…
— Виктор, информацията никога не е излишна. Но основната задача на нашите хора в Патрулите е… Предположи?
Аз помислих и казах:
— Нещо много странно. Не е да навредят на Различните… не е да узнаят тайните им… Патрулите сякаш са техните специални служби, които пазят хората от Различните…
— Много разумно, — каза татко. И по гласа му разбрах, че се гордее с мен.
— Ако нашите светове се докоснат — това ще бъде вредно за всички, — продължих аз. — И за Различните… а сигурно и за нас. Мисля, че нашите се занимават със същото, с което и Патрулите. Възпрепятстват разгласяването на тази информация.
— Разумно, — съгласи се татко. — Да, Виктор. Точно така е. Това е нашият малък, човешки патрул. Има Патрули при Различните… Макар че, ако трябва да съм честен, бих ги нарекъл две отделения на един Патрул. А съществува и наш Патрул.
— Дребен, — мрачно се пошегувах аз.
— Стига си мрънкал, — нареди татко. — Младостта е недостатък, който се лекува от времето. А това, че изглеждаш малко инфантилно, — той никога не се е старал да смекчава изразите си, — е огромен плюс. За хората с нашата професия. Внушава доверие и кара хората да те подценяват. Продължавай да се държиш като малко дете.
— Смешно е. — Аз разперих ръце. — Уж успях да ги излъжа. Разбрах тайните им. А излиза, че ще правя същото като тях!
— О, не. — Татко поклати глава. — Не, Витя. Ти ще правиш онова, което те не могат да направят — заради своята природа.