Той седна на една пейка, извади табакера, в която имаше две цигари. Замислено ги огледа, сякаш избираше, макар че цигарите бяха напълно еднакви. Извади една и я запали. Закашля се.
— Татко, та аз мога да те излекувам! — казах аз.
— Няма да откажа. — Баща ми дръпна жадно от цигарата. — Но ти не бързай. Имаш още три-четири години за обучение… — Той протегна ръка и разроши косата ми: — Дребен патрул…
Не се обидих.
Антон Городецки излезе в коридора, отвори третия прозорец, броено от кабинета на Хесер (всички знаеха, че датчикът му не работи), показа се навън до кръста, взе от малкия перваз между прозорците пакет цигари и запалка. Запали си цигара и върна общата собственост на мястото й. Върху кутията се усещаше слабо заклинание, което я пазеше от вятър, гонеше пернатите и отклоняваше дъждовните капки.
Преди половин година Хесер забрани пушенето в сградата на Патрула. Отношението на сътрудниците към това решение оставаше нееднозначно.
Антон успя да си дръпне само два пъти, когато до него на прозореца се показа Хесер. Мълчаливо взе цигарата, погледна филтъра и се намръщи:
— Наплюнчил си я! — и се зае да я допуши сам.
Антон си взе втора цигара.
— Да, — проследи Хесер действията му. — Ясно. Дисциплината е на висота.
— Онази част от организма ми, която пуши, е извън пределите на сградата.
Хесер помисли и кимна.
— Да, има нещо вярно.
Известно време пушиха мълчаливо.
— Защо?
— Това хлапе се кани да иде сам срещу…
— Това хлапе е почти на петнайсет! — каза Хесер. — Само че непрекъснато повтаря, че е на четиринайсет! А се държи като десетгодишен. Отнасяй се към него по-… реалистично. Не толкова сълзливо. Той не е връстник на дъщеря ти! Той вече не е дете.
— Е, да, на неговата възраст Гайдар вече е командвал полк, — съгласява се Антон. — Но работата не е в годините. Да беше на двайсет или на трийсет — пак щеше да е като хлапе в сравнение с теб. И даже в сравнение с мен! Той няма…
— Опитът няма значение.
— Готовността му за такова…
— Готовност има. — Хесер хвърля угарката долу. Антон тъкмо се кани да изкаже ехидна забележка, когато вижда — угарката полетява по дъга над тротоара и пада в кошчето за боклук.
— Но той е човек! Няма значение, че баща му е в секретните служби, няма значение, че и момчето смята да постъпи там…
— Точно защото е човек — нека свърши своята, човешката част от работата! Тази, която ние просто не можем да свършим. Да спрем своите психопати — да, това може. А техните? Човешките? Ти сам разбираш: онези, които ще дойдат, не са случайни хора! Това са онези, които копаят ямата под нас. Те са скептици. Те никога не са признавали, че вярват. Но това са онези, които ще повярват… и които ще започнат непоправимото. Война между хората и Различните. Изхождайки от най-благи намерения, но те просто ще ни погубят. И именно защото са с добри намерения, ние не можем да ги спрем! Не можем! Трябва ни инфантилно момче с автомат и пълнител с омагьосани патрони. Инфантилно и добро момче, което си има свой Патрул. Свой малък Патрул…
И тогава Антон Городецки ще погледне в очите своя началник, онзи, който някога го инициира — точно така, както преди половин година Антон разбра, че вървящият насреща му — дали беше дете или юноша? — е Различен — и ще каже:
— Хесер… Ние знаем какво е било. Ние виждаме какво е сега. И разбираме какво ще се случи. Момчето ще кимне, вдигайки автомата, и ще каже с тънък, още не мутирал глас: „Напълно съм съгласен с вас!“. След което ще започне да стреля. Той ще пропълзи тръбата не за девет минути, а за седем. Нарочно, за да не успеем да арестуваме никого. За да зачисти изцяло ситуацията. Той ще застреля всички. И сам ще загине от ответните заклинания. Няма значение, че той е готов за това — ние ще го изпратим да загине!
Хесер ще се намръщи и ще отговори:
— Да, Антоне. Но ние нямаме избор. А ако се вгледаш по-внимателно, животът и без това е само малък патрул между раждането и смъртта. Дори и да живееш много, много дълго — няма значение, това пак е много малък патрул…
Преди да се прибере в коридора, той все пак ще се поколебае, ще спре и ще заяви:
— Освен това… Ти прекрасно знаеш, че съществува единствено миналото. Бъдеще няма. Вероятностите могат да се пресмятат до определен предел. Да, ако подкреплението се появи след десет минути, момчето загива. Но виж, ако нарушат заповедите и се появят след девет минути — той вече има шанс. Но, разбира се, тогава възникват въпроси. Какво да правим с групата разсекретени Тъмни? Какви компенсации ще поиска Дневния Патрул, ако просто ги унищожим? Ще успеем ли да изтрием паметта на хората… и ако не — какви ще са последствията от техните знания? И какво да правим с момчето, което едновременно работи за нас и за човешките специални служби? Твърде много въпроси, Антоне. Твърде много. Но варианти — варианти има винаги.