Тя се наведе и погледна под леглото. Там нямаше нищо освен нощното гърне.
Но малкия човек на реката говореше точно така.
Тя легна отново и се заслуша докато ушите й не я заболяха.
После се зачуди, какво ли ще да е това училище за вещици и защо досега не го е видяла.
Тя познаваше всяка педя в околността на две мили околовръст. Най й харесваше реката и вировете, където щуките се печаха на слънце над водораслите и бреговете, където гнездяха рибарчета. Към миля нагоре по реката имаше гнезда на чапли и тя обичаше да се промъква към птиците, когато те идваха да ловят риба, защото няма нищо по смешно от чапла опитваща се да литне, когато я стреснеш…
Тя се обърна и се накани наново да заспи, мислейки си за земите край чифлика. Тя ги знаеше всичките. Нямаше тайни места, които тя да не знае.
Но може би то имаше вълшебна порта. Тя самата щеше да направи така ако си имаше вълшебно училище. Щеше да има тайни врати навсякъде, дори и на стотици мили от училището. Като погледнеш нужната скала, да речем по пълнолуние, и хоп ето ти я портата.
Да, обаче училището си е училище. Все ще да има уроци по летене с метла и как да си остриш шапката и вълшебни трапези и много нови приятели.
— Заспа ли момето ма?
— Епа не я чувам да мърдоли.
Тифани отвори очи в тъмнината. Гласовете изпод леглото леко кънтяха. Какъв късмет, че гърнето беше празно и чисто.
— Верно бе. Че да излазуеме от туй гърне тогаз.
Гласовете се движеха през стаята. Ушите на Тифани се опитваха да се извият, за да ги следват.
— Глей ма, къще! Глей оно си има столове и таквоз!
Намерили са кукленската къщичка, помисли си Тифани.
Тя беше голяма къщичка, направил я беше господин Блок, дърводелецът на чифлика, когато най-голямата сестра на Тифани, която сега вече си имаше две свои бебета, беше още малко момиченце. Не беше особено изящна. Господин Блок не си падаше по фината работа. Но през годините момичетата я бяха украсили с късове плат и проста мебелировка.
Съдейки по гласовете, човечетата я смятаха за палат.
— Е бре, е бре, богато си е тука, нема лабаво! Она одаята си има креват! С възглавки!
— Кротко ма, нечеме да събудиме некоя от тех, я!
— Кривънци, че я сам тих като ситен поганец! Леле! Тука има джандари!
— Що ми думаш за джандари ма?
— В одаята има униформени бе!
Намерили са дървените войничета, помисли си Тифани, стараейки се да не диша шумно.
Строго погледнато, не им беше мястото в кукленската къщичка, но Уентуърт още не беше пораснал за тях, така че служеха за невинни присъстващи в дните, когато Тифани събираше куклите си на чай. Добре де, това, което минаваше за кукли. Играчките в чифлика трябваше да са бая здрави, за да оцелеят през поколенията, а не всички играчки бяха толкова здрави. Последния път, когато Тифани опита да събере парти, гостите бяха парцалена кукла без глава, две дървени войничета и три четвърти плюшено мече.
Трясъци и топурдия се разнесоха откъм кукленската къщичка.
— Хванах единио! Ей ма чиляк, мо’e ли майчето ти да кърпи а? Кърпи туй ма! Олеле! Он има чутура като дръво ма!
— Кривънци! Тука има некой ич без глава!
— Нема чудно, оти тука има мечка! Ручай ми ботушо бе!
На Тифани й се струваше, че макар собствениците на трите гласа да се биеха с неща, които не можеха да отвърнат, в това число с еднокрако плюшено мече, в боя все пак имаше повече от една страна.
— На ти! На ти! На ти! Че ти требе ново чене бе чумо дребна бе!
— Некой ми апе крако! Некой ми апе крако!
— Глейте ма! Сами си се тепате бе дребни идьоти бе! Ей сега че ви научим я!
Тифани усети как Плъхарко се размърда. Колкото и да беше дебел и мързелив, той ставаше светкавично бърз, когато станеше дума за нахвърляне върху мънички същества. Тя не можеше да го остави да хване… Каквото и да са те, колкото и зле да звучаха.
Тя се разкашля шумно.
— Виде ли бе? — викна един от гласовете от кукленската къщичка — Събудихте ги! Ха да бегаме!
Отново настана тишина и този път Тифани реши, че това е тишината когато няма никой, а не тишината когато някой е невероятно тих. Плъхарко пак заспа, помръдвайки уши, докато обезкостяваше някого в тлъстите си котешки сънища.
Тифани изчака още малко, после стана и се промъкна към вратата на спалнята, гледайки да не настъпи някоя от двете скърцащи дъски. Слезе в тъмното по стълбите, примъкна един стол, измъкна книгата с Приказките от Бабината лавица, вдигна резето на задната врата и излезе навън в топлата лятна нощ.
Беше мъгливо, но отгоре се виждаха няколко звезди и на небето имаше гърбава луна. Тифани знаеше, че луната е гърбава, защото беше прочела в Алманаха, че „гърбава“ значи, че луната е само малко по-пълна от полумесец, така че тя започна да внимава когато му дойдеше времето, за да може да си каже: „Я, колко е гърбава луната тази нощ…“