— Кривънци! Сакаме говедо, не ягнища!
— Оти бе, се си е харно! Айде момци, грабайте по крак!
— Епа да, сите крави са у оборо, земаме к’вото мо’еме!
— Тихо ма, тихо, чуете ли що ви казуем!
— Епа кой че чуе? Аре момци — ян… тан… тет-ра!
Овенът леко се дигна във въздуха и тревожно заблея, като потегли заднишком през полето. На Тифани й се стори, че зърна червени коси в тревата край краката му, но те се изгубиха когато овенът беше изнесен в мъглата.
Тя се промуши през плета, без да обръща внимание на драскащия я клонак. Баба Болежкова не би оставила никого да му се размине да краде овце, та ако ще да е невидим. Но мъглата беше гъста и този път Тифани чу шум в кокошарника.
Отмъкнатата със задника напред овца можеше да почака. Сега от нея имаха нужда кокошките. През последните две седмици на два пъти там беше влизала лисица и които кокошки не беше взела, почти престанаха да снасят.
Тифани хукна през градината докато нощницата и се хващаше по прангите на боба и клоните на касиса, и се втурна в кокошарника.
Там нямаше хвърчаща перушина, нямаше я паниката каквато би причинила лисицата. Но пилците се бяха разкудкудякали, а петелът Гиздан крачеше нервно натам-насам. Една от кокошките изглеждаше озадачена. Тифани бързо я вдигна. Отдолу имаше две малки сини червенокоси човечета. Всяко беше сграбчило по яйце в ръцете си. Гледаха към Тифани много гузно.
— Е, не! — каза единият — Момето! Она е бабаягата…
— Вие крадете нашите яйца — каза Тифани — Как смеете! И не съм ви баба яга!
Човечетата се спогледаха, после погледнаха яйцата.
— К’ви яйца? — попита едното.
— Яйцата, които държите — натърти Тифани.
— Що? Тея ли? Оно било значи яйца? — рече този, който беше заговорил пръв гледайки яйцата все едно ги вижда за пръв път — А ние си мислихме, че са, ъъъ, камичета.
— Камичета. — потвърди нервно другият.
— Сгушииме се ние под твоя пилец за мънечко топлинка — продължи първият — И к’во да видиме — сите тея неща, дето си мислехме, че са камичета, и че зарад тех горкото пиле се спира да кудкудяка.
— Кудкудяка. — повтори другият, кимайки най-усърдно.
— …па като ни стана жал за горката душица, па…
— Вър-нете яй-ца-та на мяс-то-то им — каза бавно Тифани.
Този, който беше говорил по-малко сръга другия:
— Ха да сториме както она ни дума. Оти работата на зле оди. Не мо’e да са излее на глава с Болежкови, а туй моме е бабаяга. Она дрънна Джейни, а тая работа никой не я е правил досега.
— Епа да, не бех помислил за това.
Човечетата оставиха яйцата много внимателно. Едното даже дъхна по черупката на своето и я избърса с края на дрипавата си препаска.
— Нема лошо, гос’жа — каза той. После се спогледа с другия. И двамата изчезнаха. Но във въздуха като че ли се мярна нещо рижо, а няколко сламки край вратата на кокошарника литнаха.
— И съм госпожица! — извика след тях Тифани. Тя върна квачката върху яйцата и тръгна към вратата — И не съм ви никаква баба яга! Вие да не сте някакъв вид феи? И имаме да си говорим още за нашия воен-, сиреч за нашия овен.
Нямаше отговор освен дрънченето на кофите край къщата, което значеше, че другите вече стават.
Тя прибра Приказките от нужника, духна свещта и влезе в къщата. Майка и палеше огъня и я попита къде е ходила, а тя каза, че била чула шумотевица в кокошарника и отишла да види дали пак не е влязла лисица. Не че беше лъжа. Всъщност си беше съвсем вярно, макар да не беше съвършено точно.
Като цяло Тифани беше доста правдива, но и се струваше, че понякога не е толкова лесно да се разделят нещата на „истина“ и „лъжа“, а по-скоро на „неща, които хората трябва да знаят точно в този момент“ и „неща, които не е нужно да знаят точно в този момент“.
Освен това тя не беше сигурна какво точно тя знае в този момент.
На закуска имаше каша. Тя ядеше бързо, нямайки търпение да отиде до кошарите и да види тази работа за онзи овен. Може пък да има следи в тревата или нещо такова…
Без да знае защо тя погледна нагоре.
Плъхарко беше легнал да спи пред пещта. Сега беше застанал нащрек. Тифани се опита да види какво гледа котаракът.
На шкафа имаше ред сини и бели вази, които не ставаха за нищо полезно. Някаква възрастна леля ги беше оставила на майка и, която се гордееше с тях, понеже изглеждаха хубави, но бяха съвсем безполезни. В чифлика нямаше много място за добре изглеждащи безполезни неща, така че те бяха много ценени.