Дали пък не са домашни духчета? Съгласно Приказките, домашните духчета в замяна на купа мляко вършеха всякаква къщна работа. Само че на картинката те бяха весели мили дребосъчета с дълги островърхи качулки. А пък рижите човечета изглеждаха сякаш никога през живота си не са кусвали мляко, но може би си струваше да се опита.
— Добре — каза тя на глас — Това е друго нещо. Благодаря ви. Радвам се, че съжалявате за това, което направихте.
Тя взе една от купичките на котката от купчината до мивката, внимателно я изми, напълни я с надоено днес мляко, остави я на пода и се отдръпна.
— Вие домашни духчета ли сте? — попита тя.
Въздухът се завихри. Млякото се разля по пода, докато купата бясно се завъртя.
— Това, струва ми се, значеше „не“ — реши Тифани — Какво сте тогава?
Имаше колкото си щеш от съвсем никакъв отговор.
Тя легна по корем и погледна под мивката, после погледна зад рафтовете за сирене. Вгледа се в тъмните, затлачени с паяжини ъгли на стаята. Всичко изглеждаше празно.
Тогава тя си помисли: Имам спешна нужда от образование колкото за едно яйце…
Тифани беше минавала стотици пъти по стръмния път от чифлика до селото. Нямаше и половин миля и през вековете колите го бяха изровили така, че приличаше повече на дере във варовика, а в дъждовно време по него течеше цяла млечно-бяла река.
Беше го изминала до половината, когато започна шептание. Плетищата зашумоляха, без да има вятър. Чучулигите спряха да пеят, и, макар тя да не беше забелязала песента им, тишината и дойде като шок. Няма нищо по-оглушително от края на песен, която винаги си е била тук.
Да погледнеш небето сега беше като да гледаш през диамант. То цялото искреше, а въздухът застудя толкова бързо, както когато влизаш в леден вир. Тогава под краката и се появи сняг, който затрупа и плетището. И се чу екот от копита.
Те бяха отстрани, в полето. Кон препускаше през снега оттатък плета, който внезапно беше станал на бяла стена.
Тропотът на копита замря. За миг настана тишина и после конят скочи на пътя, подхлъзвайки се по снега. Изправи се и конникът се обърна с лице към Тифани.
Всъщност конникът не можеше да се обърне с лице към нея. Той си нямаше лице. Нямаше глава на която да има лице.
Тя побягна. Ботушите й се хлъзгаха по снега, но внезапно умът й стана студен като лед. Тя имаше два крака хлъзгащи се по леда. Конят имаше два пъти повече крака за хлъзгане. Беше виждала коне опитващи се да преодолеят тази стръмнина по поледица. Тя имаше шанс.
Тя чу зад себе си задъхан свистящ звук и стоновете на коня. Рискува да се обърне. Конят я следваше, но бавно, наполовина ходом наполовина хлъзгайки се. От него се дигаше пара.
На половината път надолу коловозът влизаше в тунел от клони, сега под тежестта на снега приличащи на сблъскали се облаци. А оттатък, Тифани знаеше, че пътят продължава по равно. На равното безглавият ще я настигне. Тя не знаеше, какво би могло да се случи след това, но беше сигурна, че ще е неприятно кратко. Снежни парцали се посипаха по нея когато тя навлезе под дърветата и тя реши да се впусне в бяг. Би могла и да стигне селото. Биваше я в бягането.
Но да речем, че стигне селото, после какво? Не би могла да стигне навреме до врата. А и хората ще търчат наоколо с викове. Мрачният конник не изглеждаше като някой, който би се впечатлил от това. Не, тя трябва да се оправи с него.
Ех, само да си беше взела тигана.
— Мари дребна бабаяго! Запри ма, не се помайвай!
Тя зяпна нягоре. Малко синьо човече се беше показало от снега на върха на плета.
— Гони ме конник без глава! — викна тя.
— Нема да му стане работата. Ти са запри! Глей го у зъркелите!
— Ама той няма очи!
— Кривънци! Ти бабаяга ли си или що? Глей го у зъркелите дето си ги нема!
И синият човек изчезна в снега.
Тифани се обърна. Конят беше навлязъл под дърветата, и стъпката му стана по-сигурна на по-равното. Конникът беше извадил меч и я гледаше с очите, които нямаше. Отново се чу тежкото дишане, нещо което не беше за всяко ухо.
Малките човечета ме гледат, помисли си тя. Не мога да бягам. Баба Болежкова не би избягала от някаква си твар без глава на раменете.
Тя скръсти ръце и го погледна.
Конникът поспря, като че учуден, но пак пришпори коня напред.
Синьо-червена фигура, по-голяма от останалите човечета скочи от дърветата. Право върху муцуната на коня, между очите му и хвана по едно от ушите му с всяка ръка.
— На ти цела глава пърхот, бе смрад — чу вика му Тифани — От Голем Йън за скъп спомен!
И човечето удари коня по главата със собствената си глава. За нейна изненада конят се люшна настрани.