Като каза това, той дръпна някакъв конец, провесен от лодката му и на повърхността изплува още едно рижо човече, жадно гълтащо въздух.
— Оно не е време за риба! — каза първото човече, докато вмъкваше второто в лодката — Зелената чутура иде!
— Кривънци! — каза плувецът, докато водата се стичаше от него — Бегай да бегаме!
И като каза това, той хвана едно много малко гребло и с чевръсти движения засили кошницата надалеч.
— Извинявайте! — извика Тифани — Вие елфчета ли сте?
Нямаше отговор. Малката кръгла лодка изчезна в тръстиките.
Вероятно не са, реши Тифани.
Тогава, за нейна мрачна радост, дойде шептанието. Нямаше вятър, но листата на елшите покрай речния бряг затрептяха и зашумоляха. Тръстиките също. Те не се накланяха, само някак се размътиха. Всичко се размъти, като че нещо беше взело целия свят и го бълникаше. Въздухът бучеше. Хора шепнеха зад затворени врати…
Водата забълбука, право от подмола. Тук не беше много дълбоко, ако Тифани беше наджапала в реката, щеше да й стигне само до коленете, но изведнъж водата потъмня и позеленя и някак-си много се задълбочи…
Тя отстъпи няколко крачки назад, тъкмо преди дълги мършави ръце да изригнат от водата и да задращят диво по брега, тъкмо където беше застанала тя до преди малко. За миг тя зърна тясно лице с дълги остри зъби, грамадни кръгли очи и мокра зелена коса като водорасло и нещото се гмурна обратно в дълбините.
Когато водата се затвори над него, Тифани вече бягаше покрай брега към малкия плаж, където Уентуърт мяташе жабки. Тя грабна детето, точно когато мехурчетата взеха завоя на реката и стигнаха до плажа. Тогава водата пак завря, зеленокосата твар изскочи и дългите ръце задрапаха по калта. Тогава то изкряска и пак потъна във водата.
— Искам да-ъ пиш-кам! — викна Уентуърт.
Тифани не му обърна внимание. Тя се беше загледала замислено в реката.
Изобщо не съм изплашена, помисли си тя. Странно. Трябваше да съм изплашена, а съм само ядосана. Е, все пак усещам уплахата като нажежено кълбо, но ядът не й дава да излезе…
— Искам искам искам искам да-ъ пиш-кам! — зарева Уентуърт.
— Давай де! — каза разсеяно Тифани. Вълните още се разбиваха в брега.
Нямаше как да каже за това на когото и да е. Всеки щеше само да каже „Брей, че въображение има това дете“ ако се случеше в добро настроение, или „Я не ми разправяй врели-некипели!“ ако не се случеше.
Все още беше много ядосана. Как смееше някакво си чудовище да се разкарва из реката? Особено чудовище, което е толкова… толкова… смехотворно? За кого се мислеше то?
Ето я Тифани, връщаща се вкъщи. Да започнем от ботушите. Те бяха големи и тежки ботуши, много пъти поправяни от баща й и принадлежали на разни сестри преди нея. Тя носеше по няколко чифта чорапи, за да не й изпадат ботушите. Бяха големи. Понякога Тифани чувстваше, че тя самата не е нищо повече от средство за придвижване на ботушите.
По-нататък — роклята. Преди нея тя беше била на много нейни сестри и беше толкова много пъти подгъвана и отпускана от майка й, че всъщност си беше време да бъде изхвърлена. Но Тифани си я обичаше. Тя стигаше до глезените й и, какъвто и цвят да е била някога, сега беше млечно синя, което по случайност беше тъкмо цветът на пеперудите, пърхащи покрай пътеката.
По-нататък — лицето на Тифани. Светло розово, с кафяви очи и кафява коса. Нищо особено. Главата й би могла да направи впечатление на някого, вгледал се, примерно, в купа пълна с черна вода, че е мъ-ъничко по-големичка в сравнение с останалата част от тялото, но може би това ще се оправи, когато тя порасне.
Сега пък да се отдалечим още и още докато пътеката не стане панделка, а Тифани и брат й — две малки точици, и ето я тяхната страна…
Наричат я Варовитище. Зелени морави се стелят под парещото лятно слънце. Погледнато от тук стадата овце бавно плуват по торфищата като облаци по зелено небе. Тук там овчарски кучета се втурват през торфа като комети.
И, като се отдалечи още погледът, ще види дълъг зелен рид, полегнал като кит насред света…
…посред мастилената дъждовна вода в купата.
Мис Тик вдигна поглед.
— Ами че онзи дребосък в лодката беше Нак Мак Фийгъл! Най-страховитата от всички елфически раси! Дори троловете бягат от Дребния волен народ! А един от тях да вземе да я предупреди!
— Значи тя е вещицата, нали? — попита гласът.
— На тази възраст? Невъзможно! — отсече мис Тик — Няма кой да я е учил! По Варовитище няма вещици! То е твърде меко. И все пак… тя не се изплаши…
Дъждът беше спрял. Мис Тик се загледа във Варовитище, показващо се изпод ниските кълбести облаци. То беше само на пет мили оттук.