— Защо?
— Защото няма кой да ги спре.
За момент настана тишина.
— Аз съм тук — рече Тифани.
Глава 4
Дребнио волен народ
Нищо не се случи, докато се връщаха към чифлика. Небето си беше синьо, нито една от овцете по ливадите не изглеждаше да фучи нанякъде заднишком, всичко беше налегнато от жега и пустота. Плъхарко беше на пътеката към задната врата и в лапите му имаше нещо. Като зърна Тифани, той си го взе и бързо сви зад ъгъла с високоскоростната дебнеща походка характерна за гузните котки. Тифани я биваше в мятане на буци земя. Е, за щастие онова нещо в устата му не беше синьо-червено.
— Виж го само — рече тя — Голям страхлив дангалак! Колко жалко, наистина бих искала да го отуча да лови новородени пиленца!
— Нямаш ли си шапка, та да си я носиш? — обади се жабокът от джоба на престилката си — Мразя да не мога да виждам.
Те влязоха в мандрата, където рядко ходеше друг освен Тифани.
В храсталака до вратата се дочу приглушен разговор. Нещо от сорта на:
— Що ми вика дребната бабаяга?
— Она вика, че сака мачароко повече да не гепи горките мънечки пилци.
— Епа туй ли ми било? Кривънци! Нема проблема!
Тифани остави жабока на масата колкото се може по-грижливо.
— Какво ядеш? — попита тя. Знаеше, че е учтиво да почерпи гостите.
— Най-вече плужеци и червеи, такива неща. Хич не ми е лесно. Не се тревожи ако нямаш от тях. Не мисля да си очаквала да ти се натресе някоя жаба на гости.
— Какво ще кажеш за малко мляко?
— Много си мила.
Тифани сипа мляко в една чинийка.
— Ти да не си бил прекрасен принц? — попита го тя когато той се намъкна в чинийката.
— Ами комай да.
— И защо те е омагьосала мис Тик?
— Тя ли? Ха, това не е лъжица за нейната уста — рече жабокът — Сериозна магия е това, да превърнеш някого в жаба, ама така, че той пак да си мисли, че е човек. Не, това беше фея кръстница. Никога не препречвай пътя на жена със звезда на клечка, млада госпожице. Те са склонни да гаднеят.
— Защо и е било да прави това?
Жабокът я изгледа смутено.
— Не знам — каза той накрая — Всичко ми е… като в мъгла. Само дето знам, че съм бил човек. Или поне си мисля, че знам. Тръпки ме побиват. Понякога се събуждам нощем и се питам, а дали наистина съм бил човек? Или пък съм бил просто жаба, която я е ядосала и тя ме е направила да си мисля, че някога съм бил човек? Как ти се струва такова изтезание? Като си помислиш, че няма образ, който да си възвърна? — Жабокът изви тревожните си жълти очи към нея и продължи: — В крайна сметка не може да е чак толкова трудно да объркаш ума на една жаба, нали? Няма ли това да е по-просто отколкото да обърнеш, ами един сто и шейсет фунтов човек на няма и осем унции жабок? Че къде ще отиде тогава остатъкът от тази маса, питам се аз? Фира ли е отишла? Много обезпокоително. Виждаш ли, имам някой друг спомен, че съм бил човек, разбира се, но какво са спомените? Нищо повече от мисъл в ума ти. Не можеш да си сигурен дали са истински. Честно казано, като изям развален плужек, се събуждам нощем с писък, само дето излиза само крякане. Благодаря ти за млякото, беше много мило.
Някое време Тифани гледаше жабока, без да продума.
— Знаеш ли, — каза накрая тя — магията е много по-сложна отколкото си мислих.
— Шляп-шляп! Писук-писук! Ох я горкичкото, чик-чирик!
Тифани се втурна към прозореца. На пътеката имаше един Фийгъл. Беше си направил от някакъв парцал грубо подобие на криле и клюнеста капа от слама и куцукаше в кръг като наранена птичка.
— Ох, чик-чирик, чик-чирик! — викаше той — Фъра-фъра-пляс-пляс! Ама право си викам, я горкичкото, дано да нема да оди тъдява некое писееенцеее!
А нататък по-пътя, присвит на земята, към него се прокрадваше Плъхарко, най-лют враг на всички малки пиленца. Докато Тифани си отвори устата да изкрещи, котаракът скочи с всичките си четири лапи право върху човечето.
Или най-малкото, там където беше човечето до преди малко, преди да направи салто, да се озове точно пред лицето на Плъхарко и да го хване за двете уши.
— Леле, писанчо ниеден, глей са що стана! — провикна се той — На ти армаган от мънечките пилци, бе куфелник!
И силно удари с глава котарака по носа. Плъхарко се преметна във въздуха и падна по гръб с разфокусирани очи, в които пролича див ужас, когато човечето се наведе над него и му кресна:
— ЧИК-ЧИРИК!
Тогава котаракът хвръкна, както могат само котките и се превърна в рижава ивица, профуча по пътеката през отворената врата, шмугна се покрай Тифани и се скри под мивката.