Фийгълът погледна нагоре ухилен и видя Тифани.
— Моля те не изчез… — започна тя забързано, но той изфиряса като вихър.
Майката на Тифани се беше забързала насам по пътеката. Тифани едва успя да вземе жабока и да го прибере в джоба на престилката.
— Къде е Уентуърт? Тук ли е? — попита настоятелно майка и — Върна ли се? Отговори ми!
— Той не отиде ли с вас на стрижене, мамо? — изведнъж се разтревожи и Тифани. Усещаше как паниката се надига от майка й като пушек.
— Не можем да го намерим! — в погледа на майка й се мярна нещо диво — Само за минутка да му обърна гръб! Сигурна ли си, че не си го видяла?
— Но той не може да мине самичък целия път до тук…
— Иди виж в къщата! Айде живо!
Госпожа Болежкова забърза навън. Тифани остави припряно жабока на пода и го натири под мивката. Чу го да квака и Плъхарко, пощурял от страх и изненади, изхвърча изпод мивката като вихър от лапи и профуча през вратата.
Тя се изправи. Първата и срамна мисъл беше: Ама той нали искаше да види стриженето. Как може да се е изгубил? Нали отиде с мама и с Хана и с Фина!
А колко щяха да бдят над него Хана и Фина с всички онези момци наоколо?
Опита да се престори, че не си е помислила това, но тя беше безсрамно добра в забелязването, кога лъже. Това е проблемът с мозъка — понякога той мисли повече, отколкото би ти се искало.
Но на Уентуърт никога не му се е приисквало да се отдели от хората! От кошарите за стригане до тук е половин миля, а той не може да ходи толкова бързо! След няколко крачки той се пльосва на земята и почва да врънка за бонбонки!
Но ако той се е изгубил, ще стане малко по-спокойно…
И отново се яви тази гадна срамна мисъл. Тя се опита да я задуши чрез шетане. Но първо взе малко бонбонки за стръв от буркана и докато търчеше от стая в стая шумолеше с торбичката.
От двора се чу тропот на ботуши. Някои от мъжете бяха дошли от стриженето. Но тя продължи да тършува под легла и по шкафове, дори в някои толкова високи, че бебето никога не би могло да ги стигне, и после отново гледаше под легла, които вече беше претършувала, защото това беше от оня вид търсения. От оня вид търсения, когато отиваш да погледнеш и на тавана, макар че вратата към него винаги е заключена.
След няколко минути отвън се разнесоха няколко гласа викащи Уентуърт и тя чу баща и да казва:
— Вижте долу на реката!
… което значеше, че и той е загубил ума и дума, понеже Уентуърт никога не би отишъл толкова далече без подкуп. Той не беше дете, което да се остави ей така да бъде отдалечено от бонбонките.
Ти си виновна.
Тази мисъл падна в ума и като парче лед.
Вината е твоя, защото не си го обичала достатъчно. Той се появи и ти вече не беше най-малката и трябваше да го търпиш да се мъкне подире ти, докато ти се прииска, така беше нали, той да си иде.
— Не е вярно! — прошепна си Тифани — Аз… доста го харесвах…
Не чак толкова, ако трябва да сме честни. Не и през цялото време. Той не умееше да си играе кротко и никога не правеше каквото му кажеш. Ти си мислеше, че ще е по-добре той да се изгуби.
Както и да е, добави тя наум, не можеш през цялото време да обичаш някого, на когото постоянно му текат сополи. И както и да е… чудя се, дали…
— Иска ми се някакси да намеря брат си — каза тя на глас.
Това изглежда не подейства. Но пък къщата гъмжеше от хора, отварящи и затварящи врати и викащи и пречкащи се един другиму и… е, Фийгълите си бяха срамежливи, въпреки че лицата на повечето от тях бяха като юмруци с очи.
Недей да искаш разни неща, беше и казала мис Тик. Прави ги.
Тя слезе по стълбите. Бяха надошли и някои от жените събирали вълна на стригането. Бяха се скупчили около майка и, която седеше на масата и плачеше. Никой не обърна внимание на Тифани. Често ставаше така.
Тя се вмъкна в мандрата, внимателно затвори вратата след себе си и се наведе да погледне под мивката.
Вратата още веднъж се отвори с трясък и баща и нахлу вътре. Той се спря, а Тифани го погледна гузно.
— Той не може да е там долу, момиче! — каза и той.
— Добре, ама, ъъъ… — замънка Тифани.
— Погледна ли горе?
— Даже на тавана, татко…
— Добре… — баща и изглеждаше едновременно паникьосан и нетърпелив — иди и… направи нещо!
— Да, татко.
Когато вратата се затвори, Тифани отново погледна под мивката.
— Жабок, там ли си?
— Голяма мизерия е тук долу — оплака се жабокът — Много чистиш. Дори и паяк не се намира.
— Слушай, спешно е! — отсече Тифани — Малкото ми братче се е изгубило. Посред бял ден! На рида, където всичко се вижда на мили околовръст!