— Това дете трябва да бъде наглеждано — рече тя — Но варовитата земя е твърде мека, за да се пръкне на нея вещица…
Само планните се извисяваха над Варовитище. Те се издигаха назъбени, синьо-сиви, нашарени с дълги ивици сняг по върховете си дори през лятото. „Невести на небето“ — ги беше нарекла веднъж баба Болежкова, а тя толкова рядко продумваше, особено ако не ставаше дума за овце, че Тифани го запомни. Освен това то си беше точно така. Планините си изглеждаха така през зимата, когато бяха целите бели и виелиците по върховете им бяха като була.
Баба използваше старовремски думи и казваше чудати стари поговорки. Тя не казваше на бърдото Варовитище, а му казваше „кърището“. Из кърището ни открито студено е и ветровито, си мислеше Тифани, та думата остана в главата й.
Тя се прибра в чифлика.
Хората все някак оставяха Тифани сама. В това нямаше нищо жестоко или неприятно, но чифликът беше голям и всеки си имаше работа за вършене, тя пък вършеше нейната работа много добре, така че стана в известен смисъл невидима. Тя работеше в мандрата и беше добра в това. Правеше по-добро масло от майка си и хората разправяха колко я бива със сиренето. То си беше дарба. Понякога, когато странстващите учители минаваха през селото, тя отиваше да получи по малко образование. Но най-често работеше в мандрата, където беше тъмно и студено. Харесваше й. Защото правеше нещо за чифлика.
Всъщност чифликът си се казваше Дома. Баща й го вземаше на аренда от Барона, чиято собственост беше земята, но Болежкови я обработваха от векове, та баща й казваше (тихо и само понякога след някоя бира привечер), че ако питаха земята, тя беше собственост на Болежкови. Майката на Тифани все му казваше да не говори така, макар че откакто Баба се помина преди две години, Баронът винаги се бе отнасял с уважение към господин Болежков и го наричаше най-добрия овчар по хълмовете, а като цяло хората в селото казваха, че в последно време той не бил чак толкова лош. Да показваш уважение си се изплащало, казваше майката на Тифани, а и горкият човек си имал своите си грижи.
Но понякога баща и настояваше, че Болежкови били споменати в древни документи за областта от много векове насам. Тия хълмове са им в костите, казваше той, и те винаги са били овчари.
Тифани много се гордееше с това, макар че всъщност изобщо не би било зле да се гордееш и че предците ти също така са ходели някъде или понякога са опитвали нови неща. Но все с нещо трябва да се гордееш. И откакто се помнеше, тя чуваше баща си, иначе тих и не обичащ да припира човек, отново и отново да казва Шегата, която трябва да е била предавана от поколение на поколение, от Болежков на Болежков през вековете.
Да речем, той ще каже „Още един ден работа, а Болежката си е същата“ или пък „Легна си и Болежка, стана и пак Болежка“ или дори „Все е тъй при мен — Болежка та Болежка“. Примерно след третия път вече не беше особено смешно, но щеше да й липсва, ако той не казваше такива неща поне по веднъж седмично. Нямаше нужда да бъде смешно, това си бяха татковите шеги. Във всеки случай, те винаги са били оставащи на мястото си Болежкови, никога не са били Бежкови.
Тифани не завари никого в кухнята. Майка й сигурно беше отишла да занесе обяд на мъжете, които тая седмица стрижеха. Сестрите й Хана и Фина също ще да са там, да събират вълна и да се заглеждат по младите момци. Те двете винаги имаха голям мерак да работят по време на Стрижене.
Край голямата черна печка имаше лавица, която майка й още наричаше Библиотеката на Баба Болежкова, понеже на майка й и харесваше мисълта, че си имат библиотека. Всички останали я наричаха Бабината лавица.
Лавицата беше мъничка и книгите се гушеха между буркан кристализирал джинджифил и порцелановата пастирка, която Тифани спечели на панаира, когато беше на шест години.
Имаше само пет книги ако не се брои големият дневник на чифлика, който според Тифани не можеше да се бои за истинска книга, понеже сам трябва да си го пишеш. Първата книга беше Речникът. До него беше Алманахът, който се сменяше всяка година. До него беше „Болести по овцете“, подута от белязките, наслагани в нея от баба й.
Баба Болежкова беше експерт по овцете, макар да казваше, че те са „само чували кокали, очни ябълки и зъби, търсещи си само нови начини за умиране“. Другите овчари изминаваха мили да докарат стоката си да ги излекува Баба от разни недъзи. Те казваха, че тя имала Усет, макар че тя само казваше, че най-добрият цяр и за овце и за хора е малко терпентин и добро проклетисване и някой ритник. Късове хартия със собствените рецепти на Баба за овчи цярове се подаваха от цялата книга. Повечето включваха терпентин, а някои включваха проклетисване.