Тя го вдигна. Изглеждаше съвсем пресен, сигурно е бил тук само от два-три дни. На него беше изтипосан Веселият моряк — широко ухилен, с голяма жълта непромокаема шапка и с голяма брада, а зад него се пенеха големи сини вълни.
Тифани знаеше за морето от опаковките от Веселия моряк. Чувала беше, че то било голямо и че шумяло. В морето имаше кула — това беше фарът, който през нощта светеше ярко-ярко, за да не се трошат лодките в скалите. На картинката лъчът на фара беше сияйно бял. Тя знаеше това толкова добре, че го сънуваше и веднъж се събуди с шума на морето в ушите си.
Беше чула един от чичовците и да казва, че ако погледнеш опаковката наопаки, то част от шапката, ухото на моряка и част от яката му правели фигура на жена без дрехи, но Тифани никога не беше успяла да я зърне, пък и не виждаше какъв е смисълът от всичко това.
Тя внимателно разви опаковката и помириса тютюна. Миришеше на Баба. Усети очите и да се пълнят със сълзи. Никога преди не беше плакала за Баба, ама никога. Плакала беше заради умрели агнета и заради порязани пръсти и защото не ставаше нейната, но никога за Баба. Не изглеждаше редно.
И сега не плача, помисли си тя, докато внимателно прибираше опаковката в джоба на престилката. Не и защото Баба е умряла…
Беше заради миризмата. Баба Болежкова миришеше на овце, на терпентин и на „Веселия моряк“. Трите миризми се съчетаваха и ставаха на едно, което за Тифани беше мирисът на Варовитище. Този мирис следваше Баба като облак и означаваше топлина и тишина и място, около което се върти целият свят…
Сянка премина над главата и. Един ястреб се беше спуснал от небето право към Нак Мак Фийгълите.
Тя скочи и заразмахва ръце:
— Бягайте! Крийте се! Ще ви изпотрепе!
Те се обърнаха и я погледнаха все едно е полудяла.
— Нема да се щураш, бе гос’жа — рече и Роб Секигоопрай. Внезапно птицата прекъсна пикирането си и пак се издигна и в този миг една точка се откъсна от нея. Докато падаше на точката като че и пораснаха две крила и се завъртя като ясенова хвърчилка, от което падането се позабави.
Беше пиктси, което тупна на торфа наблизо продължавайки бясно да се върти. Надигна се псувайки гръмогласно и пак се катурна. Продължи с псуването.
— Убаво кацанье, бе Хамиш, — похвали го Роб Секигоопрай — Въртенето без майтап те забавя. Тоя път ич не се нахака пра’о у земята.
Този път Хамиш се изправи по-полека и успя да се задържи на крака. На очите си имаше защитни очила.
— Ич не мислим дека пак че ги турим тия — каза той докато се мъчеше да отвърже от ръцете си две дъсчици — Мале, с тех съм като некоя фея.
— Как оцеля след това падане? — попита го Тифани.
Съвсем малкият пилот се опита да я погледне отгоре-отгоре, но успя да я погледне само отдолу-отдолу.
— Леле, коя е тая дребна големанка, дето май много отбира от авиация? — зарепчи се той.
Роб Секигоопрай се закашля:
— Она е бабаягата, бе Хамиш. На Баба Болежкова издънка.
Изражението на Хамиш премина в див ужас.
— Ама ич не саках да зяем дето не ми е работата, гос’жа — заоправдава се той отстъпвайки — Оно се знае, бабаягата от сичко отбира. Ма това ич не е толкоз лошо, колкото ти се чини. Я, гос’жа, гледам винаги на чутурата да си падам.
— Епа да, — потвърди Роб Секигоопрай — нашенци у чутурната сфера са много стабилни.
— Видя ли жена с малко момченце? — попита го настоятелно Тифани. Това за „издънката“ изобщо не и беше харесало.
Хамиш хвърли паникьосан поглед към Роб Секигоопрай и Роб кимна.
— Епа видех — каза Хамиш — На църен кон. Препускаше по върлото секаш пъкло й гореше у…
— Лош език пред бабаягата да се не чуе! — ревна Роб Секигоопрай.
— Прощавай де, гос’жа. Она препускаше секаш й гореше дирнико. — Хамиш изглеждаше кротък като агънце, даже по-кротък от агънцата — Ма се сети она, дека я следим и мъгла ми привика. Ойде она на другата страна, ама не ’нам дека.
— Злокобно место е туй, другата страна — каза бавно-бавно Роб Секигоопрай — Зли са тамошните… неща. Мразовито е местото. Ич не е место да земеш ситен бебешор.
На бърдото беше горещо, но Тифани я полазиха ледени тръпки. Колкото и да е лошо, ще трябва да се отиде. Нямам друг избор.
— Каква е тази друга страна? — попита тя.
— Епа вълшебнио свят — отговори Роб Секигоопрай — Там има… зли неща.
— Чудовища ли?
— Толкоз лоши, колкото мо’еш да си помислиш — потвърди Роб Секигоопрай — Ама точно толкоз лоши, колкото мо’еш да си помислиш.
Тифани преглътна и затвори очи:
— По-лоши от Джейни ли? По-лоши от конника без глава?
— Епа да. Они са като ситни писенца пред чапкъните оттатък. Леле, злочеста земя е оназ, гос’жа. У тая ми ти земя сънуваньето става наяве. Оно е на не’но ’личество страната.