— Ами, че това не изглежда чак толкова… — започна Тифани и в този момент си спомни някои от сънищата, онези, когато се радваш, че се будиш…
— Не говорим за приятни сънища, нали? — поиска да се увери тя.
Роб Секигоопрай бавно поклати глава:
— Не, гос’жа. От другио тертип са.
И какво ще правя аз там с моя тиган и „Болести по овцете“, помисли си Тифани. Но в ума и се мярна картина как Уентуърт е обкръжен от ужасни чудовища. Те сигурно нямаха никакви бонбонки. Тя въздъхна:
— Е, добре, как да стигна до там?
— Ма ти пътьо не го ли найш? — изуми се Роб Секигоопрай.
Не беше каквото очакваше. Това, което беше очаквала, беше нещо като: „Леле, не мойш го напра’и, мънечко моме като тебе, божичко немой!“ Всъщност не толкова очакваше колкото се надяваше на такова нещо. Но те, напротив, взеха, че го възприеха като съвсем нормална идея.
— Не! — извика тя — Изобщо го не найм пътьо! Никога досега не съм го правила! Моля ви се, помогнете ми!
— Верно бе, Роб — рече един Фийгъл — Нова е она у бабоягуваньето. Оти я не земем при келдата?
— И Баба Болежкова даже не е одила да зяпа келдата у нейната си пещера! — отсече Роб Секигоопрай — Оно не е…
— Тихо — зашътка Тифани — Не чувате ли?
Фийгълите се заоглеждаха.
— Какво да чуем? — попита Хамиш.
— Шептанието е!
Торфът като че затрептя. Небето изглеждаше сякаш Тифани е във вътрешността на диамант. И се долавяше мирис на сняг.
Хамиш измъкна от елека си свирка и я наду. Тифани не чу нищо, но от висините се разнесе крясък.
— Я че ви ка’ем що става! — извика пиктсито и затърча през торфа.
Както си бягаше, беше вдигнал двете си ръце нагоре. Вече беше развил голяма скорост, но ястребът изпикира още по-бързо и го сграбчи. Когато размаха криле, за да се издигне отново, Тифани видя Хамиш да се катери по перата му.
Другите Фийгъли се построиха в кръг около Тифани и този път си наизвадиха мечовете.
— ’Къв е плано, бе Роб? — попита един от тях.
— Убаво момци, глейте са к’во че пра’им. Видим ли нещо, атакуваме го. Ясно?
Последва възторжено одобрение.
— Леле че убав план — промълви Прост Уили.
По земята се натрупа сняг. Не беше навалял, той… правеше обратното на топенето, надигаше се бързо, така че вече скоро стигна до пояс на Нак Мак Фийгълите, после и до шиите им. Някои от по-дребните съвсем ги покри и из-под снега се дочуха приглушени ругатни.
И тогава изникнаха кучетата и най-злонамерено се впуснаха към нея. Бяха големи, черни и яки, с оранжеви вежди и чак оттук можеше да чуе ръмженето им.
Тя бръкна в джоба на престилката и извади жабока. Той замига от ярката светлина:
— К’во?
Тифани го обърна с лице към тварите и попита:
— Тези какво са?
— О, квак! Псета на Мрака! Лошо! Очи от огън и зъби от бръсначи!
— Какво да правя с тях?
— Да те няма тук, може би?
— Благодаря ти! Много ми помогна! — и тя го хвърли обратно в джоба си и измъкна тигана от торбата.
Не отиваше на добре, тя знаеше, че хич не отива на добре. Черните кучета бяха големи и очите им бяха огнени и, като си отваряха устите да ръмжат, можеше да се види проблясъкът на стомана. Досега тя не се беше страхувала от кучета, но пък досегашните кучета не бяха излезли от кошмар.
Бяха три, но кръжаха така, че както и да се обръщаше тя, можеше да види само по две от тях наведнъж. Тя знаеше, че първо ще и скочи онова зад нея.
— Кажи ми повече за тях! — настоя тя въртейки се в кръг, за да ги държи под око и трите.
— Казват, че се явявали по гробища — чу се глас от престилката и.
— Защо има сняг?
— Тук е станало земя на Кралицата. Там е винаги зима! Когато силата и нарасне, тя я довежда и тук!
Тифани обаче можеше да види и зеленина малко оттатък снежния кръг. Мисли бързо, мисли…
Това е страната на Кралицата. Вълшебно място, където наистина имаше чудовища. Всякакви неща, които можеше да се сънуват в кошмар. В това число кучета с очи от пламък и зъби от бръсначи. Такова нещо в истинския свят не можеше да има, нямаше да върши работа…
Кучетата бяха изплезили червени езици и от устите им капеха лиги, докато се наслаждаваха на страха и. А част от Тифани си помисли: Чудно, как не им ръждясват зъбите…
… и тя си плю на петите. Шмугна се между две от кучетата и побягна към зеленината. Зад нея се чу тържествуващ лай и скърцащи в снега лапи. Зеленината изглежда изобщо не се приближаваше. Чу виковете на пиктситата и ръмжене преминало в скимтене, но нещо все още идеше след нея, когато тя изскочи от снега и се търкули в мекия торф.