Малък крак срита Тифани по ботуша.
— Нема да е зле да одиме, гос’жа — каза и Роб Секигоопрай. Носеше на рамото си мъртъв Фийгъл. Още неколцина носиха мъртви тела.
— Ъ… да не би да ги погребвате? — попита Тифани.
— Епа да, на тех вече нема да им требват тея вехти тела и нема да е спретнато да ги оста’име да се въргалят околовръст. Па и ако големанците земат да намерят тъдява ситни черепи и кокаляци, че ми се зачудят за туй онуй, а нечеме да ни тършуват тука разни дългурести. Твоя милост се не брои, гос’жа — добави той бързо.
— Много… ъ… практично мислене — предаде се Тифани.
Фийгълът и посочи една далечна могила гъсто обрасла с трънливи дървета. По много от могилите имаше такива гъсталаци. Там имаше достатъчно дълбока почва за дървета. И казваха, че не било на късмет да ги сечеш.
— Оп-оп и че стигнеме у дома — рече той.
— Ама вие в могилите ли живеете? — учуди се Тифани — Аз си мислех, че те са, нали знаете, гробове на древни вождове.
— Епа да, у одаята до нас има едно дърто умрело кралче, ма зор от него нема. — отвърна Роб — Ма нема да се плашиш, у нашио дел нема шкелетища и подобно. Нашироко сме си прострели чергата ние.
Тифани огледа безпределното синьо небе над безпределния зелен рид. Пак беше толкова мирно и тихо, на цял свят разстояние от конници без глави и от грамадни свирепи кучета.
Ами ако не бях завела Уентуърт на реката? — помисли си тя. Какво щях да правя сега? Сирене, предполагам…
Нищичко досега не знаех за всичко това. Не знаех, че съм живяла в рая, ако ще това да е рай само за един клан малки сини човечета. Не знаех за хора яздещи ястреби.
Никога досега не бях убивала чудовища.
— Откъде ли идват те? — рече тя на глас — Как ли ще да се казва място, откъдето идват чудовищата?
— Епа ти сигур го найш местото — отговори Роб Секигоопрай. Като наближиха могилата, на Тифани й се стори, че долавя мирис на пушек.
— Знам ли го? — попита тя.
— Епа да. Ма не е име дето че го окнем посред къро. Оно е име дето требе да се шепне на сигурно место. Нема да го кажем под туй небе.
Дупката беше твърде голяма за заешка, а язовци тук не се въдеха, но входът в могилата беше така скътан сред корените на трънките, че никой не би си помислил, че е нещо друго освен леговище на някакво животно.
Тифани беше слаба, но все пак трябваше да си свали престилката и да пропълзи по корем под трънаците, за да я стигне. И се наложи няколко Фийгъли да я избутат през отвора, за да мине.
Поне не миришеше лошо и минеш ли веднъж през дупката, доста се разширяваше. Всъщност входът беше такъв само за прикритие. Тук отдолу беше просторно като в доста голяма стая, посредата празна, но стените от пода до тавана бяха изпълнени с галерии по Фийгълски размер и гъмжащи от всякакъв размер пиктсита, които се перяха, караха се, кърпеха се и, тук таме се биеха, и правеха всичко това колкото се може по-шумно. Някои имаха бяло в косите и брадите си. Други, много по-млади и само по няколко пръста високи, търчаха наоколо без дрехи и врещяха колкото им позволяваха мъничките дробове. След няколко години гледане на Уентуърт, Тифани отлично знаеше за какво.
Обаче нямаше момичета. Никакви волни фийгълки.
Всъщност не… имаше една.
Дърлещите се тълпи се разделиха, за да я пропуснат. Тя дойде до лакътя на Тифани. Беше по-хубава от мъжките Фийгъли, макар че светът е тъпкан с неща по-хубави от, да речем, Прост Уили. Но и тя като тях имаше червена коса и решително изражение. Тя направи реверанс и рече:
— Ти ли си ми големанската бабаяга, ма гос’жа?
Тифани се озърна. Никой освен нея в пещерата не беше по-висок от две педи.
— Ъ, да — отговори тя — Ъ… донякъде. Да.
— Я съм Фиона. Келдата вика да ти кажем, че дребното момче още нема да пострадуе.
— Тя намери ли го? Къде е той? — попита припряно Тифани.
— Не бе, не, ма келдата й ’най на неено ’личество иширетите. Нече она да му се зориш.
— Но тя го открадна!
— Епа да. Оно не е просто. А си почини мънечко. Па че те приеме келдата. У нея… веч нема много сила.
Фиона се обърна във вихър от поли и закрачи по варовиковия под все едно беше някаква кралица, след което се скри зад един кръгъл камък до отсрещната стена.
Без да поглежда надолу Тифани внимателно извади жабока от джоба и го приближи до устните си.
— Аз зоря ли се? — прошепна тя.
— Всъщност не. — отговори жабокът.
— Нали щеше да ми кажеш, ако се зорех? — настоя Тифани — Би било ужасно, ако всеки виждаше, че се зоря, а аз да не знам.