Да! Искаше ми се да е истина. Не искам да си мисля, че тя просто си е… отишла. Някой като Баба Болежкова… ами не може просто да го няма повече. А толкова ми се иска да се върне, защото тя не знаеше, как да си приказва с мен, а аз твърде много се плашех да говоря с нея, така че ние никога не си говорехме, а си споделяхме тишината.
Нищичко не знам за нея. Само няколко книги и някои истории, които тя се опита да ми разкаже, и неща, които не разбирах, и си спомням големите и меки червени ръце и онази миризма. Но никога не разбрах, коя е тя наистина. В смисъл, някога и тя трябва да е била на девет години. Казвала се е Сара Дърташка. Оженила се е и родила деца, две от тях в овчарската колиба. Ще да е правила какви ли не неща, за които си нямам представа.
И, както ставаше всеки път рано или късно, в ума на Тифани изплува фигурката на синьо-бялата порцеланова пастирка, обвита в червените мъгли на срама…
Веднъж малко преди седмия рожден ден на Тифани баща и я взе на панаира в град Йелп, където той имаше да продаде няколко овце. Дотам имаше десет мили път, тя никога не беше ходила толкова далече. Беше извън Варовитище. Всичко изглеждаше различно. Имаше много повече оградени поля и множество крави и сградите имаха керемидени, а не сламени покриви. За нея това си беше пътуване до чужбина.
Докато пътуваха баща и каза, че Баба Болежкова никога не е била там. Тя казвала, че градът я сащисвал.
Беше забележителен ден. Тифани преяде от захарен памук, една старица и гледа и и каза, че много много мъже щели да искат да се оженят за нея, и пак тогава тя спечели пастирката, която беше направена от порцелан в бяло и синьо.
Тя беше голямата награда в играта по хвърляне на обръчи, но бащата на Тифани каза, че собственикът на сергията мамел, защото основата на статуетката била твърде широка, така че шансът да се закачи обръчът на нея бил едно на милион.
Е, тя метна обръча за всеки случай, пък случаят взе, че излезе един на милион. Собственикът на сергията май не се зарадва, че беше уцелена пастирката, а не някоя от евтините джунджурийки, съставляващи остатъка от избора. Но той все пак и я връчи, след като баща и му поговори по-рязко, и Тифани си я гушкаше по целия път до вкъщи, докато звездите изгряваха по небето.
На следващия ден тя гордо я поднесе на Баба Болежкова. Старата жена я взе много внимателно в набръчканите си ръце и за някое време се втренчи в нея.
Сега вече Тифани знаеше, че това беше жестока постъпка.
Баба Болежкова може и да не беше чувала за „пастирки“. На Варовитище, хората които гледаха овце им викаха овчари и толкова. И едва ли можеше да се намери нещо, което да прилича по-малко на Баба Болежкова от това прекрасно създание.
Порцелановата пастирка имаше дълга старомодна рокля с пищни надиплени неща, които я правеха да изглежда все едно си е напъхала дисаги в гащите. Цялата рокля беше натруфена със сини панделки, както и доста претенциозната й сламена шапка и дори толкова засуканата й гега, че Тифани никога не беше виждала такава.
Сини панделки имаше даже по изящното краче, което се подаваше изпод рюшовете по края на роклята.
Това не беше овчарка, която някога да е обувала големи стари ботуши с вълнена подплънка и да е газила с тях по хълмовете докато суграшицата я бие като с игли. С тази рокля тя никога не ще се е опитвала да измъкне овен заплел рогата си в трънака. Това не беше овчарка, която да издържи седем часа наравно срещу шампиона по стригане, овца след овца, докато въздухът не побелее от вълна и не посинее от попържни и докато шампионът не се предаде, защото не можеше да попържа овцете като Баба Болежкова. Никое самоуважаващо се куче не би стояло „там“ или вървяло „редом“ заради някакво ухилено момиченце с дисаги напъхани в гащите. Беше много красива, но да я наречеш пастирка си беше чисто издевателство и който я беше направил вероятно никога не беше виждал овца отблизо.
Какво ли си е мислела за нея Баба Болежкова? Тифани си нямаше на представа. Баба изглеждаше щастлива, защото на бабите им беше работа да изглеждат щастливи, когато внучетата им подаряват разни неща. Тя постави статуетката на Полицата и взе Тифани в скута си и я нарече „моята малка джигит“, малко насилено както когато се опитваше да прилича на баба.
В редките случаи, когато Баба слизаше до чифлика, Тифани и се случваше да я види да взема статуетката и да се загледа в нея. Но видеше ли, че Тифани я гледа, тя ще я върне бързо на мястото й и ще се престори, че е посегнала към книгата за овце.
Може би, мислеше си с горчивина Тифани, старицата го е възприемала като своего рода обида. Може би си е помислила, че така и се посочва, как би трябвало да изглежда една овчарка. Че тя не би трябвало да е старица с кална рокля и големи ботуши, с вехт чувал около раменете да я пази от дъжда. Че пастирката трябвало да сияе като звездна нощ. Тифани нямаше предвид това, всъщност изобщо нищо нямаше предвид, но може би подаръкът казваше на Баба, че нещо у нея… не е наред.