А после, няколко месеца след като Баба умря, в следващите години всичко тръгна на зле. Уентуърт се роди и синът на Барона изчезна и после дойде онази страшна зима, когато госпожа Снапърли умря в снега.
Статуетката все така не даваше мира на Тифани. Тя не можеше да говори за това с никого, защото всички бяха заети или пък не ги интересуваше. Всички бяха на ръба. Щяха да кажат, че да се тревожиш за някаква си глупава статуетка е… ами глупаво.
На няколко пъти тя замисляше дали да не строши пастирката, но не стори това, защото хората щяха да забележат.
Сега, разбира се, тя не би дала нещо толкова неправилно на Баба Болежкова. Сега тя беше пораснала.
Спомняше си, че понякога, като поглеждаше статуетката, старицата се усмихваше някак си странно. Ех, само да беше казала нещо. Но Баба обичаше мълчанието.
А сега излизаше, че тя се била сприятелила с купища малки сини човечета, които ходеха по ридовете и наглеждаха овцете, защото и те я харесваха. Тифани примигна.
В тая работа все пак имаше някакъв смисъл. Мъжете оставяха тютюна в памет на Баба Болежкова. И пак в памет на Баба Болежкова Нак Мак Фийгълите наглеждаха овцете. Всичко работеше, макар че нямаше магия. Само дето Баба я нямаше.
— Прост Уили? — попита тя взирайки се строго в борещото се за глътка въздух пиктси и опитвайки се да не заплаче.
— Ммхф?
— Вярно ли е това, което ми каза Роб Секигоопрай?
— Ммхф! — веждите на Прост Уили бясно заподскачаха.
— Господин Фийгъл, бихте ли отдръпнали, ако обичате, ръката си от устата му — каза тогава Тифани. Прост Уили беше освободен. Роб Секигоопрай изглеждаше разтревожен, но Прост Уили беше направо изпаднал в ням ужас. Той си свали капата и я държеше пред себе си като някакъв щит.
— Е, Прост Уили, вярно ли е? — пак попита Тифани.
— Олеле, вай вай…
— Отговори ми с да или… с епа да или епа не, ако обичаш.
— Епа да! Верно си е! Олеле, вай вай вай… — занарежда Прост Уили.
— Добре, благодаря ти — въздъхна Тифани докато се опитваше с мигане да спре сълзите си — Всичко си е както трябва. Разбирам.
Фийгълите я поглеждаха предпазливо.
— И нема ли да гаднееш зарад тая работа? — поинтересува се накрая Роб Сеикгоопрай.
— Не. Всичко… си работи.
И в пещерата отекна ехото от стотици въздишки на облекчение.
— Брей, она ме не обърна на бръбиняк! — ухили се щастливо Прост Уили на останалите пиктсита — Леле, момци, я говорих с бабаягата и она ме не погледна накриво! Она ми се усмихна бре! — той грейна към Тифани и продължи — Ма найш ли, гос’жа, дека обърнеш ли наопаки картинката на тютюнецо, на моряко капата и ухото му че станат на мома ич без ммхф ммхф…
— Мале, ма как стана, че я пак, без да искам, насмалко да те удушим бе? — намеси се Роб Секигоопрай още веднъж запушвайки устата на Уили.
Тифани тъкмо да си отвори нейната уста, но спря, когато ушите и изтръпнаха. На тавана на пещерата няколко прилепа се сепнаха и панически изхвърчаха през димния отвор.
Няколко Фийгъла се суетяха край далечния край на залата. Нещо, което на Тифани и изглеждаше като странен кръгъл камък, беше изтъркаляно настрани и се видя голяма дупка.
Сега ушите и направо зазвънтяха и се почувства, като че нещо изтича от тях. Фийгълите се построиха в две редици оставяйки коридор към дупката.
Тифани леко побутна жабока и прошепна:
— Ще искам ли да знам, какво е бръбиняк?
— Това е мравка.
— О? Това е… малко изненадващо. А този пищящ звук?
— Аз съм жаба. Не сме много по чуването. Но звукът вероятно е от него.
Един Фийгъл излизаше от дупката, от която сега, когато очите на Тифани привикнаха към полумрака, се виждаше слабо златисто сияние. Косата на новия Фийгъл не беше червена, а бяла и той беше висок за пиктси и кльощав като вейка. Носеше някаква дебела кожена торба отрупана с тръби.
— Ето това е гледка, която надали са преживели мнозина човеци — обади се жабокът — Та той свири на миша гайда!
— Ушите ми пропищяха от нея! — Тифани се опитваше да не забелязва двете малки ушички на самата гайда.
— От високата честота е — обясни жабокът — Фийгълското ухо, разбира се, чува различно от човешкото. А той очевидно е техният боен поет.
— Имаш предвид, че съчинява героични балади за прочути битки ли?
— Не, не. Той рецитира стихове, които да плашат врага. Помниш ли, колко са важни за Нак Мак Фийгъл думите? Та значи, като зарецитира нещо един добре обучен гонагъл, ушите на враговете се пръсват. О, изглежда те са готови да те приемат…