Тифани не знаеше какво да отвърне на това, затова си премълча. Келдата я гледаше все така и очите и блещукаха, докато на Тифани не и стана неудобно.
— Защо и е на Кралицата, да взима брат ми? — попита накрая тя — И защо се е обърнала срещу мен?
— Мислиш си дека она се е обърнала срещу тебе ли?
— Да де, така си е! Джейни, да речем, още можеше да е случаност, ами конникът? Ами псетата на мрака? Ами отвличането на Уентуърт?
— Теб дири она у мислите си — потвърди келдата — И га те подири, нещо от нейнио свет минава у тоя свет. Може па само да сака да те изпита.
— Да ме изпита ли?
— Да види она колко струваш. Ти си бабаягата сега, вещицата дето пази пределите и портите. Досущ както баба ти беше, макар она никогиж не би се тъй нарекла. И я бех досега, а ей са ти го давам мойто место. Она требе да мине покрай теб ако иска власт у тая земя. Имаш си ти Първо Зрение и Втори Акъл, досущ като баба ти. Редко се види туй у големанците.
— Да нямаш предвид второ зрение? — поиска да уточни Тифани — Като при хората, които могат да виждат духове и такива неща ли?
— Епа не. Големанците се такива, че ти разпраят. Първото зрение е кога можеш види онуй дето си е наистина, а не онуй дето твойта чутура ти вика, че требе да го бъде. Второто зрение е бледо зрение, оно види само онуй дето и тъй си го чекаш. Повечето големанци се такова го имат. Чуй ме сега, оти я вече чезнем, а ти още много неща ги не найш. Да не мислиш дека има само един свет? Убава мисъл е туй за овце и за смъртни дето не сакат си отвори зъркелите. Оти истината е, дека нема толкоз звезди у небето колкото светове. Вдеваш ли? Они са насекъде, големи и ситни, току до кожата ти. Ма са насекъде, викам ти. Некои можеш ги види, некои немойш, ма си има проходи, Тиффан. Мо’e да е на рид или на дърво или на камък или на завойо на некой път или па да е мисъл у чутурата ти, ма те са насекъде покрай нас. Требе да се научиш да ги видиш, щото си одиш през тех, без да се усещаш. И некои от тех са… отровни.
Келдата за момент се взря в Тифани и продължи:
— Пита ме ти, оти е зела кралицата твойто лапе? Ми обича неено ’личество лапета. Она си нема нейни си. Мило и драго че даде за тех она. И че му даде она на лапето сичко дето оно че сака. Ма само каквото он че сака.
— Но той иска само бонбонки! — каза Тифани.
— Тъй ли? А ти даваш ли му? — продължи келдата, като че гледайки право в главата на Тифани — Он обаче има нужда от обич и грижа и учене и ората понекога да му викат „не“ и тоя род неща. Он има нужда да порасне силен. Епа туй от кралицата он нема да го види. Она че му дава бонбонки. Вовеки.
Тифани би предпочела келдата да престане да я гледа така.
— Ма видим я, дека си има он сестра, дето, без да се плаши от мъки, че оди да си го върне — каза малката стара жена отмествайки най-сетне погледа си от Тифани — Честито малко лапе е он, късметлия е. Ти нали найш как да си силна, а?
— Мисля, че да.
— Убаво. А найш ли как да си слаба? Мойш ли се снишиш пред бурята, мойш ли се огънеш по ветъро? — пак и се усмихна келдата — Не бе, нема що да ми отговаряш на туй. Мънечкио пилец секи път требе да рипне от гнездото та да се види мо’e ли да лети. Па и чини ми се, дека усещам у теб нещо от Сара Болежкова, а она га си наумеше нещо, немаше що да река дето да и обърне акъло. Ти още не си жена, ма нема лошо от това, оти там дето че одиш на децата им е по-леко отколкото на големите ора.
— В света на кралицата ли? — обади се Тифани, мъчейки се да не изостава от мисълта на келдата.
— Епа да. Я моем да го усетим и сега да надвисва като некоя мъгла, ма не по-далеч от другата страна на огледало. Я чезнем, Тиффан. Не мо’ем веч да пазим туй место. Та чуй що че ти предложим, дете. Че ти посочим я пътьо към кралицата, а ти в отплата че станеш келда наместо мене.
Това изненада Фиона не по-малко отколкото изненада самата Тифани. Фиона скокна и отвори уста, но келдата вдигна набръчканата си ръка и й каза:
— Ти щом станеш келда некъде, мойто момиче, че сакаш ората да правят квото ти им викаш. Тъй че я ми спести кавгата. А ти, Тиффан, чуеш ли го мойто предложение? По-добро нема да намериш.
— Ма она не мо’е… — започна Фиона.
— Как па да не мо’e? — отсече я келдата.