— Ма она не е пиктси, бре Мамо!
— Епа само дето е малко големка — отговори келдата — Нема да се кахъриш, Тиффан. Нема да е за дълго. Само им фърляй по некое око за некое време. Па се грижи за земята както баба ти се е грижила и ми наглеждай момците. А га се върне твоя момък у дома, че отфърчи Хамиш до планините и че пусне приказката, че клано на Варовиковия Рид сака келда. Убаво ни е местенцето тук и момите че додат на тълпи. Ти що викаш?
— Она не ’най как що требе по нашенски! — не преставаше да протестира Фиона — Преуморила си се ма мале!
— Епа да, верно си е — отговори и келдата — Ма не мо’e щерка да върти клано на майка си, и ти туй си го найш. Добро моме си ти, Фиона, ма ти е баш време да си земеш пазачи и да одиш да си дириш клан за тебе си. Ич не мо’e да остаеш тук.
После келдата пак се обърна към Тифани:
— Е, Тиффан? — и тя вдигна палец колкото глава на топлийка и зачака.
— Какво ще трябва да правя? — попита Тифани.
— Да му мислиш — каза келдата все така държейки палеца си изпънат — Добри момци са мойте момци, нема по-юначни от тех. Ма они си мислят дека чутурата им е да млатят с нея противнико. Момци са си они и толкоз. Ние пиктситата, найш ли, не сме голем народ. Ти имаш ли много сестри? Фиона тука си нема ни една. Едничка щерка ми е она. За цел живот келдата може да е благословена само с една щерка, ако че да има стотици и стотици синове.
— Те всичките ли са ти синове? — ахна Тифани.
— Епа да — усмихна и се келдата — Освен шепа мои братя, дето фанаха пътьо с мене, га ръгнах да ставам я келда. А не ми гледай толкоз сепнато. Много са ни ситни дечицата га се родят, като житени зрънца у клас са. Ма бърже порастват — тя въздъхна — Но понекога си мислим дека целио акъл остае у щерката. Добри момци са, ма у мисленето ич ги не бива. Че требе да им помогнеш, та да ти помогнат те.
— Ма майко, она нема как да ги изпълни сите задължения на келдата! — намери още едно възражение Фиона.
— Не виждам защо не, ако ми се обясни — не се съгласи Тифани.
— Не видиш ли, а? — сопна и се Фиона — Леле, оно че стане върло интересно.
— А я си спомням що ми викаше за теб Сара Болежкова — намеси се келдата — Рече она дека си странно лапе, дето се гледа и слуша. Рече она дека ти е пълна чутурата с думи, дето на глас ги не казуеш. Чудеше се она що че излезе от теб. Комай е баш време дошло да научиш, а?
Съзнавайки, че Фиона я гледа и може-би тъкмо защото Фиона я гледаше, Тифани наплюнчи палеца си и внимателно го опря в малкото палче на келдата.
— Е, свърши се — рече келдата. Изведнъж тя се отпусна по гръб на леглото и като че се спаружи. По лицето и се появиха нови бръчки.
— Никой че не каже дека съм си оставила момците, без да има кой да ги гледа. — промълви тя — Е сега и я можем да се върнем у Последнио Свет. Тиффан е келда отсега, чуеш ли, Фиона. У нейната къща ти че правиш каквото она нареди.
Фиона погледна в краката си. Тифани я виждаше колко е ядосана.
Келдата клюмна. Махна с ръка на Тифани да се приближи и й каза с отпаднал глас:
— Е туй-то. Свърши се. А сега и мойта част от договора. Чуй са. Издири го… местото дека времето не пасва. Там го пътьо. Че ти блесне право у очи. Земи си го братчето та да олекне на майка ти на сърцето, па и за твойта глава…
Гласът и пресекна и Фиона се завтече към леглото.
Келдата изсумтя.
Отвори си едното око.
— Не още — промълви тя на Фиона и продължи с по-силен глас — Подушвам ли я мънечката глътчица от Специалното Средство за Овчи Натривки, или да? А, Келда?
Тифани в първия момент не разбра, но после продума сепнато:
— О, мен ли питаш? О. Да. Ъ… ето…
Келдата отново се помъчи да се изправи.
— Най-убавото нещо правено от човеци — каза тя — Я само че сръбнем мъ-ънечка глътка, бе Фиона.
— От него ти поникват косми на гърдите — предупреди я Тифани.
— Убаво де, за глътка от Специалното Средство на Сара Болежкова че изтърпим я некой кичур — настоя старата келда, взе от Фиона една чаша колкото напръстник и я вдигна приканващо.
— Ич не мислим дека че е добре за теб, бе мале — възрази Фиона.
— Тоя път я че отсъдим — не се съгласи келдата — Молим те за една глътчица преди да си идем, Келда Тиффан.
Тифани лекичко наведе шишето. Келдата ядосано разклати чашата и каза:
— Ма я имах наум по-големка мънечка глътчица, бе Келда. Оти келдата требе да има щедро сърце.
Тя отпи повече от глътчица, но не чак колкото юнашка глътка.
— Брей, бая време мина, без да съм опитвала я тая попара — каза тя — Ей, посръбвааме си ние с твойта баба по некоя глътка пред огиньо у мразовити нощи…
Тифани видя ясно в ума си как Баба Болежкова и тази мъничка дебела жена седят пред тумбестата печка в колибата на колела докато овцете преживят под звездите.