— А, ти мо’еш го види — забеляза келдата — Я усещам погледо ти по мен. Оно е работа на Първото Зрение.
После тя остави чашата и каза:
— Фиона, ха иди доведи Роб Секигоопрай и Уилям гонагъла.
— Големанката е запречила отворо — нацупи се Фиона.
— Чини ми се, дека се че намериш как да се промъкнеш — каза и старата келда с такъв един спокоен глас, който намекваше, че ако хората не го послушат, ще последва гърмовен глас.
И Фиона се промъкна хвърляйки неприязнен поглед към Тифани.
— Найш ли некой да гледа пчели? — попита келдата. Когато Тифани кимна, старицата продължи:
— Тогаз че разбереш оти си немаме много щерки. Не мо’е да има две царици у един кошер, оти иначе че има голем тупаник. Фиона требе да си земе неколцина пазачи и да подири клан, дето си чека келда. Тъй е по нашенски. Она обаче си мисли, дека и иначе мо’е, както момите понекога си мислят. Внимавай с нея.
Тифани долови движение и Роб Секигоопрай и бардът влязоха в стаята. Дочу се още тропот и шъткане. Отвън се оформяше и неофициална публика.
Когато шумът донякъде се поуталожи старата келда каза:
— Не е на убаво за един клан дори за час да остане без келда да го нагледуе. Та дорде доде некоя нова келда, Тиффан че е вашта келда.
Около и зад Тифани се надигна мърморене. Старата келда се обърна към гонагъла Уилям:
— Права ли съм я, дека туй е било и по-рано?
— Епа да. Дор до два пъти, тъй викат песните — отвърна Уилям. После се намръщи и добави: — Мо’е да се ка’e три пъти, броим ли и кога кралицата бе…
Гласът му бе пометен от крясъците из-зад Тифани:
— Нема кралица! Нема царье! Нема болярье! Нема господарье! Нема пак да ни излажат!
Старата келда вдигна ръка:
— Тиффан е издънка на Баба Болежкова. Сите я знаете.
— Епа да. Па и видехме дребната бабаяга как се дзвери на коннико без чутура у зъркелите дето си ги нема — каза Роб Секигоопрай — Не секи го мо’е туй!
— Я па бех ваша келда дор до седемдесет години и мойта дума не мо’е да ойде нахалос — каза старата келда — Тъй че изборо е направен. И още ви викам, дека че и помогнете да си открадне мънечкото братче. Тая орис на сите ви я налагам в памет на мен и на Сара Болежкова.
Тя отново легна и добави с по-тих глас:
— Ха сега оти гонагъло не ми засвири „Цвекето ми замириса“ па дано имаме добра среща у Последнио Свят. На Тиффан па викам туй, внимавай — келдата си пое дълбоко въздух — Има место дето приказките са наяве и песните излизат верни…
Старата келда замлъкна. Уилям гонагъла наду гайдата си. Ушите на Тифани закъкриха от толкова високи тонове, че не можеше да се чуят.
След някое време Фиона се наведе над майка си и заплака.
Роб Секигоопрай се обърна към Тифани и я погледна с насълзени очи:
— Мо’ем ли да те помолим да идеш у големата одая, келда? — помоли той тихо — Ний, найш ли, имаме да свършим некои работи…
Тифани кимна и, много внимателно, усещайки как пиктситата и правят път, се измъкна заднешком от отвора. Намери си място където не изглеждаше да се пречка на никого и седна облегната на стената.
Очакваше много „Вай вай вай“, но изглежда смъртта на келдата беше твърде сериозно нещо за тая работа. Някои Фийгъли плачеха, други се бяха втренчили в нищото и, когато новината се разпространи, глъчката в залата беше заменена от скръбно подсмърчащо мълчание.
…хълмовете се бяха смълчали в деня когато умря Баба Болежкова.
Всеки ден някой донасяше пресен хляб, мляко и огризки за кучетата. Нямаше нужда да е толкова често, но Тифани веднъж чу родителите и да си говорят и баща и каза: „Сега трябва да наглеждаме Мама“.
Този ден беше ред на Тифани, но тя никога не го възприемаше като задължение. Обичаше да ходи дотук.
Но забеляза тишината. Този път не беше онази тишината, съставена от множество малки шумове, а завеса от мълчание около цялата колиба.
Така че тя знаеше още преди да стигне до отворената врата и да види Баба Болежкова лежаща на тясното легло.
Усети как край нея се разнесе студенина, която дори имаше свой звук, като приглушен но остър музикален тон. Имаше си и свой глас. Казваше и: Твърде късно е, няма полза от сълзи, няма време да се казва каквото и да е, трябва да се свършат някои работи…
И… тогава тя нахрани кучетата, които търпеливо си чакаха закуската. Щеше и бъде по-добре, ако те направеха нещо жално, като да завият или да лижат лицето на Баба, но те просто си траеха. И Тифани все така чуваше гласа в главата си: Никакви сълзи. Не плачи за Баба Болежкова.
Сега, вътре от главата си, тя наблюдаваше една малко по-малка Тифани как шета около колибата като някаква кукла…