Тя разтреби в колибата. То вътре нямаше много неща освен печката и леглото. Имаше я торбата с дрехите и големия бидон за вода и сандъчето за храна и това беше всичко. О, беше пълно с неща за гледане на овце — гърненца и стъкленици и торбички и ножове и ножици — но нямаше нищо, което да издава личността живяла тук ако не се броят стотиците жълто-сини опаковки от Веселия Моряк забодени по стените.
Тя взе една — и тя оттогава беше под дюшека и вкъщи — и си спомни Приказката.
За Баба Болежкова беше много необичайно да каже повече от някое изречение накуп. Тя използваше думите все едно струваха пари. Но един ден, когато тя донесе храна в колибата, Баба и разказа приказка. Е, нещо като приказка. Тя отвори пакета, погледна опаковката и после погледна Тифани с онова нейно леко озадачено изражение и каза: „Хиляди пъти съм гледала аз тези неща, но нито веднъж не бях виждала гем-ята му“ Така тя казваше на гемията.
Тифани, то се знае, се втурна да погледне, но не можа да види никаква гемия, също както не можеше да види и голата жена.
„Това е щото гемята е там, дето не можеш я види“ — каза и Баба — „Той има гемя, за да гони голямата бяла риба кит в соленото море. Вечно я гони той, през целия свят. А рибата се казва Мойби. И тоя звяр е като грамадна варовикова канара, тъй дочух аз. В една книга.“
„Защо я гони?“ — попита Тифани.
„За да я хване, ето защо“ — отвърна Баба — „Но нивга не ще я хване и ето защо — кръгъл е светът като голяма паница, и морето с него, та те се гонят един другиго и е все едно, че той гони сам себе си. Хич не ти трябва да ходиш в морето, джигит. Лоши неща стават там. Тъй казват всички. Стой си ти тук, където ридовете са в костите ти.“
И това беше всичко. Беше един от малкото случаи, когато Баба Болежкова изобщо беше казала нещо на Тифани, което да не се отнася по един или друг начин за овце. Друг път тя изобщо не беше признавала, че има някакъв свят и отвъд Варовитище. Понякога Тифани сънуваше как Веселият моряк гони с гемията си кита. А понякога китът преследваше нея, но Веселият моряк винаги пристигаше навреме с великолепния си кораб и подхващаше своята гонитба.
Понякога тя бягаше към фара и се събуждаше тъкмо когато вратата се отваряше. Никога не беше виждала море, но един от съседите имаше стара картинка на много хора вкопчили се в един сал насред нещо като огромно езеро пълно с вълни. Там тя не можеше да види никакъв фар.
И тогава Тифани седна на тясното легло и се замисли за Баба Болежкова и за малкото момиче Сара Дърташка, което толкова грижливо рисуваше цветята в книгата си и за това, как светът изгуби средоточието си.
Тишината и липсваше. Тя вече не беше като преди. Бабината тишина беше топла и те обгръщаше в себе си. И макар понякога Баба Болежкова да не успяваше да направи разлика между деца и агнета, нейната тишина винаги те приемаше и прикътваше. И всичко, което трябваше да донесеш в замяна, беше твоята си тишина.
На Тифани и се искаше да беше имала шанс да се извини заради пастирката.
После тя се върна вкъщи и каза на всички, че Баба е умряла. Беше на седем години и светът беше свършил.
Някой почука учтиво по ботуша и. Тя отвори очи и видя жабока. В устата си държеше камък. Изплю го и каза:
— Извинявай за това. Щях да използвам ръцете си, но нашият видът е много мекушав.
— И какво се очаква от мен да предприема? — попита тя.
— Е, ако си удариш главата в ниския таван, ще имаш основания да настояваш за обезщетение — каза жабокът — Ъ… аз наистина ли казах това?
— Да и бих предпочела да не беше. Защо го каза?
— Не знам, не знам — изстена жабокът — Извинявай, за какво говорихме?
— Аз имах предвид, какво искат от мен пиктситата да направя сега?
— Не мисля, че това е правилен подход в случая. — възрази жабокът — Ти си келдата. Ти казваш какво да се прави.
— Защо Фиона не може да е келда? Та тя е пиктси!
— Тук не мога да ти помогна — каза жабокът.
— Я да ррречем не можем ли да помогнем? — намеси се друг глас до ухото на Тифани.
Тя се обърна и видя гонагъла Уилям застанал на една от галериите опасващи пещерата.
Погледнат отблизо, той беше забележително различен от останалите Фийгъли. Косата му беше по-спретната и вързана на опашка. Нямаше толкова много татуировки. И говорът му беше различен — по-разбран и по-бавен от този на другите, и „р“-то му беше все едно биеше барабан.
— Ъ, да — рече Тифани — Защо Фиона не може да стане келда тук?
Уилям кимна и започна учтиво:
— Това е добъррр въпрррос. Но, найш ли, не мо’e келда да се жени за брррат си. Тррябва да иде в дррруг клан и да се ожени за тамошен войн.