Други пък разправяха, че те били предупреждение — недей да ходиш там.
Тифани не беше послушала предупреждението. На няколко пъти беше ходила там със сестрите си, ей така напук, в случай че там се намереха черепи. Но могилите край камъните бяха на хиляди години. По тях можеше да се видят само заешки дупки.
— Че има ли още нещо, гос’жа? — попита я Хамиш — Нема ли? Ми я тогаз че одим…
Той вдигна ръце над главата си и хукна през торфището. Тифани подскочи когато ястребът пикира само на няколко стъпки от нея и го сграбчи.
— Как може една педя висок човек да дресира такава птица? — поинтересува се тя, загледана как ястребът се издига на кръгове към небето.
— Епа за туй требе само мънечко благо, гос’жа — отговори и Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок.
— Наистина ли?
— Епа да, Мънечко благо и множко жестокост — продължи Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок — Хамиш ги дресира като търчи със заешка кожа и чека пилецо да му скокне.
— Това изглежда ужасно!
— Ма не, он не гаднее много. Он само че го фрасне у чутурата и тогаз он си пра’и един мехлем дето му го навира у човката. И пилецо га се освести, си мисли дека му е майчица и пра’и сичко дето му се ка’е.
Ястребът вече се беше смалил до точица.
— Че той май почти не се отбива на земята! — възкликна Тифани.
— Епа да. Он спи у ястребовото гнездо, гос’жа. Он вика дека там намирал топлинка. И целото си време он е у въздухо. Не му е рахат не му ли духа свеж ветър под препаската.
— А птиците не възразяват ли?
— Епа не, гос’жа. Сите пилци и зверове тук знаят дека да си приятел с Нак Мак Фийгъл носи щастие.
— Така ли?
— Епа правичката да си кажем, гос’жа, они по-скоро знаят дека да не си приятел с Нак Мак Фийгъл носи нещастие.
Тифани погледна слънцето. До мръкнало оставаха още само няколко часа.
— Аз трябва да намеря входа — каза тя — Виж сега, Не-толкоз-дребен-като…
— Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок, гос’жа — поправи я търпеливо пиктсито.
— Да, да, благодаря ти. Къде е Роб Секигоопрай? Всъщност къде са всички?
Младото пиктси я погледна малко смутено:
— Оно има мънечко обсъждане там долу, гос’жа.
— Хубава работа, ние трябва да намерим брат ми, нали? И аз съм келдата в близката околност, така ли е или да?
— Ма оно има мънечко у-слож-не-ни-я, гос’жа. Они обсъждат… ъ… тебе…
— И какво точно за мен?
На Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок изглежда никак не му се искаше да е тук в този момент.
— Еми они обсъждат… ъ… они… — замънка той.
Тифани се прости с надеждата да разбере нещо от него. Пиктсито се червеше. А понеже беше поначало син, това даваше един неприятен лилав цвят.
— Връщам се в дупката — заяви тя — Ще ми подбутнеш ли, ако обичаш, ботушите.
Тя се промуши през сухата земя и Фийгълите се пръснаха, когато тя тупна долу.
Когато очите и привикнаха с полумрака, тя видя, че галериите отново са тъпкани с пиктсита. Някои от тях се миеха, а мнозина по някаква причина си бяха пригладили рижите коси с лой. Всичките я зяпнаха все едно ги беше заварила да вършат нещо ужасно.
— Трябва да вървим, ако искаме да проследим Кралицата. — заяви тя гледайки надолу към Роб Секигоопрай, който си миеше лицето в леген от половин орехова черупка. Вода капеше от брадата му, заплетена на плитки. Дългата му коса също беше направена на три стегнати плитки. Ако се обърнеше рязко, сигурно можеше да убие с тях някого.
— Епа убаво — рече той — ма първо има една работа, дето требе да я уредим, келда — той заусуква кърпата в ръцете си. Когато Роб Секигоопрай сучеше нещо в ръце, той беше много разтревожен.
— Е? — подкани го Тифани.
— Ъ… нема ли да сакаш чаша чай? — смени темата Роб и едно пиктси довлече с клатушкане голяма златна чаша, някога сигурно правена за някой крал.
Тифани я взе. Всъщност тя беше жадна. Откъм тълпата се чу въздишка на облекчение, когато тя отпи от чая, който се оказа всъщност доста добър.
— Гепихме си торба чай от един търговец, дето си нанкаше на пътьо — обясни Роб Секигоопрай — Бива си го, нал’ тъй? — И той приглади косата си с мокри ръце.