— Ами ти, жабок? — попита с надежда Тифани, надничайки в джоба на престилката си.
— Опасявам се, че ще трябва да се оправяш сама — отговори и той — Какъвто и да съм бил по-рано, със сигурност не разбирам от намиране на невидими врати. И, ако ми позволиш да отбележа, на мен също не ми харесва да ме притискат.
— Но… Аз не знам какво да правя! Някоя вълшебна дума ли има, която да трябва да кажа?
— Не знам, дали няма някоя вълшебна дума, която да трябва да кажеш — каза жабокът и й обърна гръб.
Тифани осъзнаваше, че Фийгълите вече бяха тук. Те имаха гадния навик да бъдат изключително тихи когато поискат.
О не, помисли си тя, та те си мислят, че аз знам какво да правя! Не е честно! Никой не ме е учил на това. Не съм ходила на училище за вещици! Даже не мога да го намеря! Проходът трябва да е някъде наоколо и със сигурност има белези, но аз не ги знам! Те ме наблюдават, за да видят дали бе бива. А мен ме бива със сиренето и толкова. Но вещицата Се Оправя с Нещата…
Тя върна жабока в джоба на престилката и усети тежестта на книгата „Болести по овцете“.
Когато я извади, дочу надигащата се въздишка от насъбралите се пиктсита.
Те си мислят, че думите са вълшебни…
Тя отвори книгата наслуки и сбърчи чело:
— Задръстки — зачете тя на глас. Пиктситата край нея закимаха с глави и се заръчкаха с лакти, докато тя продължи да чете:
— Задръстките са гърчове при шилетата, които може да доведат до възпаление на долните проходи. Не се ли лекува овреме, може да доведе до много по-сериозно състояние като Зачервявка. Препоръчва се ежедневна доза терпентин докато не свърши или гърченето или терпентинът или овцата.
Тогава тя се престраши да се огледа. Фийгъли я зяпаха от всички камъни и могили наоколо. Изглеждаха впечатлени.
Обаче думите на „Болести по овцете“ не придвижваха нещата с вълшебния проход.
— Пършивина — продължи да чете Тифани и долови вълни от стаяване на дъх — Пършивината е състояние на лющене на кожата, особено около седалището. Терпентинът е полезно средство…
И тогава с крайчеца на окото си тя зърна мечето.
То беше съвсем мъничко и от тоя вид червено, който не може да се срещне в природата. Тифани знаеше какво е това. Уентуърт обожаваше желирани мечета. На вкус бяха като лепило смесено със захар и бяха направени от 100% Изкуствени Добавки.
— А, — каза тя на глас — брат ми със сигурност е минал от тук.
Тези думи предизвикаха осезаемо вълнение.
Тя тръгна напред четейки на глас за Хрипове в Ноздрите и Олюляваници, но без да пропуска да оглежда земята. И ето, намери още едно желирано мече, този път зелено, едва-едва виждащо се в торфа.
Тъй значи, помисли си Тифани.
Малко по-нататък имаше една арка от три камъка — два големи балвана и трети преметнат отгоре им. Тя вече беше минавала под него и нищо не се беше случило.
Но нищо не би и трябвало да се случи, помисли си тя. Никой не оставя входове към своя свят, през които да може да мине всеки, иначе хората ще си влизат и излизат по случайност. Трябва да си го знаеш къде е.
Може би само така се задейства.
Отлично. Тогава вярвам, че това е входът.
Тя мина под свода и видя изумителна гледка: зелена трева, синьо небе, започващо да порозовява поради залязващото слънце, няколко малки бели пухкави облачета и топъл наситено-меден оттенък на всичко околовръст. Изумително беше, как изобщо можеше да има такава гледка. И това, че Тифани я виждаше почти всеки ден откакто се помнеше, не я правеше по-малко фантастична. А като бонус даже нямаше нужда да я гледаш през каквато и да е каменна арка. Можеше да я видиш практически от всякъде.
Освен дето…
… нещо не беше наред. Тифани мина под арката няколко пъти и все още не беше сигурна. Тя разпери пръсти на ръка разстояние от лицето си опитвайки се да измери колко високо над хоризонта е слънцето.
И тогава видя една лястовица, подгонила муха, и един вираж я заведе зад камъните.
Ефектът беше… странен и почти разстройващ. Птичката прелетя зад камъта и очите на Тифани тъкмо да проследят полета и… но лястовицата я нямаше. Трябваше да се появи, а я нямаше. А после изникна хем вътре в отвора, хем и от другата страна едновременно.
Все едно някой ти беше извадил очите и разменил местата им.
Гледай за място дето времето не си пасва…
— Светът, който се вижда през отвора закъснява поне с една секунда от този тук — обяви Тифани, стараейки се да звучи колкото се може по-уверена — Мисл… Сигурна съм, че това е входът.