— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита гласът.
— Варовикът е… жадна земя. Аз нямам чак толкова сила на варовик.
Скритият собственик на гласа попита:
— И какво сега, ще се сринеш ли?
— Не, не! Само дето магията не ми излиза…
Мис Тик не приличаше на вещица. Повечето вещици не приличаха на вещици, особено тези които скитат от място на място. Да приличаш на вещица може да е опасно когато се движиш сред необразованите. Поради тази причина тя не носеше окултна бижутерия, нямаше си светещ магически кинжал, нито сребърен потир с гравирани черепи, нито мятаща искри метла — тъй като това са все фини намеци, че наблизо може да има вещица. В джобовете й не ще намериш нищо по-магично от някое друго клонче, може би парче канап, една-две монети и, разбира се, муска за късмет. Всички по селата носеха муски за късмет и мис Тик бе установила, че ако си нямаш муска, може да те заподозрат, че си вещица.
Мис Тик имаше островърха шапка, но тази шапка беше скришом островърха, а ставаше явно островърха, само когато мис Тик изрично го пожелаеше.
Единственото нещо в торбата й, което може би би могло да предизвика у някого подозрения, беше една малка оръфана книжка озаглавена „Въведение в Ескейпологията“ от Великия Уилямсън. Ако един от рисковете на професията е да бъдеш метната с вързани ръце в някой вир, то нито умението да проплуваш тридесет ярда под вода и то напълно облечена, нито умението да се спотайваш под водораслите дишайки през куха тръстика не ще струват нищо, освен ако същевременно не си изключително добра с възлите.
— Значи не можеш да правиш магии тук? — попита гласът.
— Не мога — каза мис Тик.
Тогава тя чу звънци. Странна процесия идеше по белия път. Магарета теглеха каручки с ярко боядисани чергила. До каручките вървяха хора целите в прах. Повечето бяха мъже облечени в ярки роби, или най-малкото роби, които са били ярки преди да бъдат мъкнати години наред през кал и прахоляк. Всеки от тях имаше чудновата черна квадратна шапка.
Мис Тик се усмихна.
Те изглеждаха като калайджии, но нито един от тях не ще може да калайдиса котле. Това, което правеха те бе да продават невидими неща. Като ги продадяха, те продължаваха да си ги имат. Те продаваха нещо, от което всеки има нужда, но рядко го иска. Те продаваха ключа от вселената на хора, които изобщо не подозираха, че вселената била заключена.
— Не мога да го направя — каза мис Тик и се изправи — Но мога да уча другите!
До пладне Тифани работи в мандрата. Сиренето си искаше работа. На обяд имаше хляб и мармалад. Майка й й каза:
— Днес в селото идват учителите. Можеш да идеш ако си си свършила работата.
Тифани се съгласи, че да, наистина, имало едно-две неща, за които тя искала да научи нещо повече.
— Тогава вземи половин дузина моркови и едно яйце. Смея да твърдя, че яйцето ще им дойде добре, на горкичките.
След обяда Тифани ги взе и отиде да получи образование за стойността на едно яйце.
Повечето момчета от селото, като пораснеха, се заемаха с поминъка на бащите си, или в краен случай с друг поминък някъде из селото, където нечий друг баща можеше да ги учи. От едно момиче се очакваше, като порасне, да стане нечия жена. От момичетата се очакваше също да могат да четат и пишат, което се считаше за лека домашна работа твърде лабава за момчета. Обаче всички усещаха, че има неща, които дори и момчетата е добре да знаят, за да не си губят времето да се чудят за подробности като „Какво има оттатък планините?“ или „Защо ли дъждът пада от небето?“.
Всяко семейство в селото си купуваше Алманаха всяка година и това даваше един вид образование. Той беше голям и дебел и отпечатан някъде много далече и даваше куп подробности за неща като фазите на луната и точното време за сеене на боб. Той съдържаше също някое друго пророчество за идещата година и споменаваше чужбински места с имена като Клач и Хершеба. Тифани беше видяла в Алманаха рисунка на Клач. Тя изобразяваше камила посред пустиня. Тя не би разбрала, че тези двете неща са точно това, ако майка й не й беше казала. Та Клач беше тъкмо това — камила в пустиня. Тя се чудеше дали няма и още нещо, но изглежда никой не знаеше друго, освен че „Клач = камила + пустиня“.
И точно там беше белята. Ако не намериш начин да го спреш, хората ще продължат да задават въпроси.
Точно за това бяха учителите. Катуните им бродеха из планините наред с калайджиите, бродещите налбанти, хората продаващи чудодейни лекарства, амбулантните търговци, гледачките и всякакви други странници продаващи неща, които на хората не им трябват всеки ден, но от време на време се оказват от полза.