Беше все едно си в картина, където художникът не си е дал труда да доизкусури нещата на заден план, но бързо добавяше по малко реалистичност, когато погледнеш нещо.
Въздухът беше студен и безжизнен, като в старо мазе.
Когато стигнаха гората, светлината отслабна. Между дърветата тя ставаше синя и тайнствена.
Няма птици, помисли си тя. След това каза:
— Спрете.
Пиктситата я оставиха на земята. Но Роб Секигоопрай каза:
— Не бива да се мотаме тук много-много. Горе чутурите, момци.
Тифани извади жабока и той запримигва към снега.
— Ох, квак — простена той — Не е на добре тая работа. Трябва да изпадам в хибернация.
— Защо всичко тук е толкова… странно?
— Тук не мога да ти помогна — каза той — Виждам само сняг, лед и замръзване до смърт. Тук чувам вътрешната си жаба.
— Не е чак толкова студено!
— Изглежда си студено… поне… за мен — очите на жабока се затвориха. Тифани въздъхна и го прибра в джоба.
— Я че ти речем дека сме ние — каза и Роб Секигоопрай, докато очите му изследваха сините сенки — Найш ли ги онез дребни апливи буболечки, дето га се закачат за ягнища, се налочат с кръв и па се пуснат? Е тоя целио свет е като тех.
— Имаш предвид като кърлеж? Като паразит? Като вампир?
— Епа да. Мота си се оно доде не намери некое место, дето е по-лабаво, у некой свет, дето никой не си отваря зъркелите. И тогаз си отваря проход. И Кралицата праща нейните ора. Нал найш, да краднат. Плевни да ошушкат, да гепят говеда…
— Еха, харно си беше га гепехме мучеща стока — обади се замечтано Прост Уили.
— Уили, — каза му Роб Секигоопрай, сочейки го с върха на меча си — Помниш ли дето ти виках я, дека некой път требе да мислиш преди да си го олабиш големио тлъст плювалник?
— Епа да, Роб, помним.
— Е те тоя път беше такъв път — Роб се обърна и погледна Тифани доста плахо — Епа да, баш ние бехме най-върлите шампиони по краднене на Неено ’личество. Ората не излазяха на авджилък от бъзе пред Дребнио народ. Ма на нея туй й не стигаше. Она се сакаше още. Ма и рекохме ние, дека не е редно да гепнем на бабушкерата последната гуцка или па рънъта на некой дето си нема що да руча. Фийгъло, найш ли, нема да се кахъри задето е краднал златна чаша от некой големанец чорбаджия, ма да гепиш чашата дето стар дедо си слага зъбите — от тая работа го фаща срам, тъй и викаха те. Нак Мак Фийгъл че се тепат и че краднат — тук нема лабаво, ма кой че сака да тепа слабио и да крадне от сиромаси?
И така, на края на сенчестата гора Тифани чу историята за един малък свят, където нищо не растеше и където не грееше слънце и където всичко трябваше да идва отдругаде. Този свят взимаше, и не даваше нищо в замяна освен страх. Той нахлуваше и хората се научаваха да си стоят по леглата, като чуят нощем странни звуци, защото ако някой се изпречеше на пътя на Кралицата, тя можеше да управлява сънищата им.
Тифани почти разбираше как тя прави това, само дето оттам идваха неща като Псетата на Мрака и Конника без Глава. Тези сънища бяха… по-реални. Кралицата можеше да взема сънища и да ги прави… по-веществени. Можеш да влезеш в такъв сън и да си погинеш. В него не се събуждаш точно преди чудовищата да те настигнат…
Хората на Кралицата вземаха не само храна. Те вземаха и хора…
— …като свирачи — разказваше Уилям гонагълът — Феите, найш ли, свирнята не я могат. Она че си крадне чиляко зарад свирнята му.
— И деца взима — добави мрачно Тифани.
— Епа да. Твойто дребно братче не е първио — потвърди Роб Секигоопрай — Там, найш ли, нема много смех и забава. А она си мисли дека е добра с лапетиите.
— Старата келда каза, че тя няма да му стори лошо — каза Тифани — Това е вярно, нали?
Нак Мак Фийгълите може да се четат като книга. И то като голяма книга със съвсем малко едри букви и много шарени картинки на Кученцето Шаро и Голямата Червена Топка. Каквото и да си мислеха, то веднага се изписваше по лицата им, а сега на всичките се беше изписало: Кривънци, а дано не попита она за онуй дето нечеме да и кажеме…
— Това вярно ли е? — настоя тя.
— Епа да — каза бавно Роб Секигоопрай — Она нема да те лъже. Кралицата че се помъчи да е добра с него, ма не най она как да бъде добра. Ми елф си е она. Тех ич не ги бива да мислят за другите ора.
— Какво ще стане с него, ако не го върна?
Пиктситата отново я погледнаха сякаш казваха: Зор че видиме както тръгна…
— Попитах, какво… — повтори тя.
— Смеем да твърррдим, она че си го върне, като си мине вррреме. — каза Уилям — И он нема да остарррее нито с година. Там нищо си нема възраст. Нищо не расне. Ма ич нищо.