Когато тя се върна в кухнята, майка и все още беше до мивката и миеше чинии, но една паница топла каша беше сложена на масата.
— Днес ще направя повече масло — каза тя внимателно — Нищо не ни струва, докато си го имаме цялото това мляко.
Майка и кимна и остави една чиния на сушилката до мивката.
— Нали не съм направила нещо нередно? — попита Тифани.
Майка и поклати глава.
Тифани въздъхна. „И тогава тя се събуди и разбра, че всичко е било само сън“. Нямаше по-лош край за една приказка. А всичко изглеждаше толкова истинско. Помнеше задимения въздух в пещерата на пиктситата и колко нервен беше… о, кой беше той… а, да, казваше се Роб Секигоопрай… та колко нервен ставаше Роб Секигоопрай всеки път щом говореше с нея.
Странно е, помисли си тя, че Плъхарко се отърка в нея. Той би спал на леглото й ако можеше да му се размине, но денем се държеше настрана от Тифани. Колко странно…
Откъм лавицата над камината се чу тракане. Порцелановата пастирка на Бабината лавица се мърдаше сама натам насам и, когато Тифани я зяпна с лъжица каша спряла на половин път към устата и, тя падна и се разби на пода.
А тракането продължи. Сега пък идеше от голямата пещ. Вратичката и всъщност направо подскачаше на пантите си.
Тя се обърна към майка си, която тъкмо слагаше още една чиния в мивката. Но не я държеше с ръка…
Вратата на пещта се изкърти от пантите и падна на пода.
— Немой да я ручаш кашата!
Стотици Нак Мак Фийгъли нахлуха в стаята и плъзнаха по плочките.
Стените се изместиха. Подът се заклати. А нещото край мивката вече дори не беше човек, а беше… е не повече човек отколкото курабийковите човечета, сиво като старо тесто и променящо очертанията си, когато се заклатушка накъм Тифани.
Пиктситата се втурнаха покрай нея вдигайки вихър от сняг.
Тя погледна нагоре в малките черни очи на нещото.
Крясъкът излезе отнякъде дълбоко в нея. Нямаше Втори Акъл, нито дори първи акъл, а само крясък. Той като че се разду, като излезе от устата на Тифани, докато не се превърна в черен тунел пред нея, и тя падна през него, а някъде в суматохата зад нея се чу:
— Кого си мислиш, че зяпаш, брато? Кривънци, ма глей са как че те сритам!
Тифани отвори очи.
Лежеше на мократа земя в заснежената мрачна гора. Пиктситата я гледаха с тревога, но някои се взираха навън в мрака сред дърветата.
По дърветата имаше… нещо. Валма от нещо. Беше сиво и висеше като дрипи.
Тя се обърна и видя Уилям застанал зад нея със загрижен поглед.
— Това беше сън, нали…? — попита тя.
— Епа са — запъна се Уилям — оно си беше, ма се пак не беше…
Тифани рязко се изправи, така че пиктситата отскочиха от нея.
— Но тази… твар беше там, а после вие дойдохте през печката! — възкликна тя — Вие бяхте във моя сън! Какво е… какво беше това нещо?
Уилям я изгледа замислено и после рече:
— Е на туй му викаме сънтутник. Нали нищо не е истински тукашно, сещащ ли се? Сичко тук или е отражение от нещо вънкашно или па е отвлечено от некой дррруг свет или па мо’е би Кралицата го е направила с магия. А те туй се криеше у дървото, а па ти търчеше тъй бърже, че го не виде. Нали ги найш паяците?
— Разбира се!
— Епа паяко плете мрежи. А сънтутнико плете сънища. Тук това му е лесно. Свето отдето доде ти е а-а реален. А това место тук е а-а нереално, па си е почти без друго сън. Съновнико прави сън за теб и вътре слага капан. Изручаш ли нещо у съня, нема вече да сакаш да излезеш.
Той я погледна сякаш очакваше Тифани да е впечатлена.
— Защо му е това на сънтутника? — попита тя.
— Епа харесва му да зяпа сънища. Забавно му е да те гледа как се забавляваш. И че те гледа он как ручаш рънъта от съньо, докато не умреш от глад. Он тогаз че те изруча. Ма не веднага, оно се ’най. Он първо че почека да се поразкапеш, оти си нема он зъби.
— Тогава как може да му се измъкне човек?
— Най-добре става, като го намериш сънтутнико — обясни Роб Секигоопрай — Он че е там у съньо с теб предрешен. И тогаз го сритваш едно убаво…
— Какво имаш предвид под сритване?
— Епа да му я отсечеш чутурата най-често върши работа.
Е сега вече съм впечатлена, помисли си Тифани. Бих предпочела да не бях.
— Това било значи Страната на Феите? — продължи тя.
— Епа да. — отговори Уилям — Онуй от нея, речи го, дето турист го не види. А ти се оправи баш убаво. Ти се бори с него. Сети се ти, че оно не е наред.
Тифани си припомни дружелюбния котарак и падналата пастирка. Тя се беше опитвала да си прати съобщения. Трябваше да се послуша.
— Благодаря ви, че дойдохте за мен — каза им тя скромно — Как го направихте?