— Епа, че ние се че намерим път насекъде, па ако ще да е у сън — усмихна и се Уилям — Ми ний нали сме си крадлив народ се пак.
Едно парче от сънтутника падна от дървото и се разпльока по снега.
— Такова нещо няма да ме хване друг път! — заяви тя.
— Епа да. Вервам ти. У зъррркелите ти се види убийство — каза и Уилям с оттенък на възхищение — Ако я бех сънтутник, щех да съм си бая изплашен, ако си имах акъл де. Че има още от тех, имай го на ум, и некои от них са хитри. Кралицата ги държи за пазачи.
— Мен няма да ме измамят! — Тифани си спомни кошмара в момента, когато тварта тръгна към нея сменяйки формата си. Особено лошо беше, че това беше в нейната къща, на нейна територия. Тя беше почувствала истински ужас, когато нещото затропа по кухнята, но в нея имаше и гняв. То беше нахлуло на нейна територия.
Това нещо не просто се беше опитало да я убие, то я беше оскърбило…
Уилям я изгледа и рече:
— Епа да, върло свирепа изглеждаш. Бая че да си го обичаш мънечкото братче, щом зарад него излизаш на таквиз караконджули…
И Тифани не можа да си спре мислите: Аз не го обичам. Знам, че не го обичам. Та той е толкова… лепкав и не схваща и трябва да си губя толкова време да го наглеждам и той вечно реве за разни неща. Не разбира от дума. Той само иска и иска.
Но Вторият и Акъл каза: Той е мой. Моето място, моят дом, моят брат! Как смее който и да е или каквото и да е да взима каквото е мое!
Бяха я възпитали да не бъде себична. И тя знаеше, че не е, поне не и по начина, който хората имаха предвид. Опитваше се да мисли за другите хора. Никога не взимаше последния къшей хляб. Това усещане обаче беше различно.
Тя не беше смела или благородна или още нещо такова. Правеше това, защото трябваше да се направи, защото нямаше начин да се остави така. И тя си помисли за:
… светлината от фенера на Баба Болежкова, лъкатушещ през ридовете през ясни мразовити нощи или посред бури бушуващи като война, за да спасява агнета от премръзване или овни от падане в урвите. Тя мръзнеше и бъхтеше и се измъчваше през ноща заради безмозъчните овце, които нито веднъж не и благодариха и които сигурно ще са също толкова тъпи на следващия ден и ще изпаднат в същата глупава беда. Но тя го правеше защото беше немислимо да не го прави.
Веднъж те срещнаха на една ливада пътуващия търговец с магарето му. Магарето беше дребно и едва се виждаше под вързопите накачурени на него. А той го налагаше, защото беше паднало.
Тифани, като видя това, заплака, а Баба я погледна и каза нещо на Гръм и Мълния…
И търговецът чу ръмжене. Кучетата бяха застанали от двете му страни, така че той не можеше да вижда и двете едновременно. Той надигна пръчката си към Мълния и Гръм заръмжа по-силно.
„Не те съветвам да го правиш“ — му каза Баба.
Човекът не беше глупав. Очите на кучетата бяха като от стомана. Той отпусна ръката си.
„А сега хвърли пръчката“ — му каза Баба. Човекът тъй и стори, запращайки я в прахта все едно се беше нажежила до червено.
Баба пристъпи напред и взе пръчката. Беше от върбов клон — тънка и гъвкава.
Внезапно, толкова бързо, че ръката и не се виждаше, Баба шибна с нея два пъти по лицето на мъжа, оставяйки червени белези. Той се раздвижи, но сигурно някоя отчаяна мисъл го спаси в последния момент, защото кучетата си умираха да чуят командата „Дръж!“
„Боли, нали“ — каза му мило Баба Болежкова — „Е, аз те знам кой си, а и ти струва ми се знаеш коя съм. Ти продаваш грънци и тигани и те, както чувам, не са лоши. Но река ли аз моята дума, не ще имаш работа вече по моите ридове. Да знаеш. По-добре си храни добичето, но не го бий. Чуваш ли ме?“
Човекът кимна със затворени очи и разтреперани ръце.
„Тъй вече бива“ — заключи Баба Болежкова и изведнъж кучетата отново станаха две обикновени овчарски кучета, и седнаха с изплезени езици от двете и страни.
И Тифани видя, как човекът събра част от товара и го нарами на собствения си гръб и после много грижливо подкара магарето нататък по пътя. Баба го гледаше, като си пълнеше лулата с Веселия Моряк. И като я запали, продума, все едно току-що ѝ беше хрумнало:
„Които могат, трябва да вършат работа и зарад тия, които не могат. А някой трябва да говори и зарад тия, които нямат свой глас.“
И Тифани си помисли: Това ли било то да си вещица? Не е каквото си мислех! Кога ли ще е хубавата част?
Тя се изправи и каза:
— Е, да вървим.
— Ма ти не се ли измори? — учуди се Роб.
— Ще вървим!
— Епа тъй ли? Убаво, ма она сигур е отишла у нейното место оттатък гората. Не те ли носим, че минат неколко часа додето…