— Аз ще вървя! — отсече тя, докато споменът за голямото мъртво лице на сънтутника се опитваше да намери път до ума и, но от гняв там просто нямаше място — Къде ми е тиганът? Благодаря! Да вървим!
Тя крачеше покрай странните дървета. Следите от копита почти светеха в тъмнината. Тук там ги пресичаха други дири — такива, каквито биха оставили птичи крака, груби кръгли следи, които можеше да са от какво ли не, лъкатушещи линии като от змии, ако изобщо имаше такова нещо като снежни змии.
Пиктситата търчаха в редица от двете и страни.
Дори когато приливът на ярост започна да отминава, още и беше трудно да гледа дърветата, без да я боли глава. Неща, които изглеждаха далече, се приближаваха твърде внезапно, дърветата си променяха формата когато тя минаваше край тях…
Почти нереално, така беше казал Уилям. Почти сън. Този свят сигурно си нямаше достатъчно реалност та разстоянията и формите да работят както трябва. Вълшебният художник пак се беше бясно разрисувал. Вгледаше ли се тя в някое дърво, то се променяше и почваше да прилича повече на дърво, а не на нещо нарисувано от Уентуърт със затворени очи.
Този свят е нагласен, помисли си Тифани. Почти като в приказка. Дърветата няма нужда да са много изпипани, защото в приказката кой ти гледа дърветата?
Тя спря посред една малка поляна и се втренчи в едно дърво. То изглежда усети, че го наблюдават. Стана по-истинско. Кората му стана по-грапава, свястни вейки изникнаха по клоните му.
Снегът се топеше покрай краката и. Въпреки че „топене“ не беше точната дума. Той просто изчезваше, разкривайки под себе си трева и шума.
Ако аз бях свят, който си няма достатъчно реалност за подробности, помисли си Тифани, то снегът щеше да ми дойде много добре. Нямаше да изисква много усилия да се нагласи. Та той е просто нещо бяло. Всичко е толкова бяло и просто. Аз обаче мога да го направя сложно. Аз съм по-истинска от това място.
Над себе си тя чу бръмчене и погледна нагоре.
Изведнъж въздухът се изпълни с мънички човечета, по-малки от Фийгъли, с криле като на водни кончета. Златисто сияние ги обгръщаше. Очарована Тифани протегна ръка и…
В същия миг, нещо, което изглежда беше целият фийгълски клан, скочи на гърба й, събори я и я зарови в снега.
Когато тя се надигна, поляната се беше превърнала в бойно поле. Пиктситата подскачаха и замахваха към хвърковатите създания, бръмчащи около тях като оси. Докато тя примигваше две от тях се спуснаха, грабнаха Роб Секигоопрай за косата и го вдигнаха във въздуха.
Те го носеха, а той крещеше и се извиваше. Тифани скочи и го хвана през кръста опитвайки се да удари тварите с другата си ръка. Те пуснаха пиктсито и и се измъкнаха, пърхайки през въздуха бързо като колибрита. Едно от тях я ухапа по пръста преди да отхвърчи.
Някъде зад нея се надигна глас:
— Ооооооооуууууууооооооуууууууу…
Роб се заизвива в ръката на Тифани и закрещя:
— Бърже, пусни ме! Че има поезия!
Глава 9
Загубени момчета
Стонът ехтеше над сечището, печален като цял месец все от понеделници.
— Оууууууооооооооооуууууууу…
Звучеше като животно страдащо от ужасна болка, но всъщност беше Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок, който стоеше върху една снежна пряспа с ръка притисната до сърцето, а другата протегната напред, много театрално. Също така си въртеше и очите.
— Ооооооооооооооооооооооо…
— Ах, музата е ужасно нещо, га те сполети — каза Роб Секигоопрай, запушвайки ушите си с ръце.
— Ооооооо скррръб тъжовна, о упадък жален — стенеше пиктсито — сполетял Земята на феите злочеста…
Във въздуха летящите създания спряха да атакуват и побягнаха в паника. Някои направо се изпоблъскаха.
— Където препечални инциденти се случват всеки ден безчет — рецитираше Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок — Включително, о с горест ще го кажа, въздушна атака от иначе тъй пррррелестни феи…
Летящите създания пищяха. Някои паднаха в снега, но тези, които все още бяха способни да летят, се втурнаха между дърветата.
— Сърррце поетово не трррае във рррима трррепетна таз случка да възпее. — викна след тях Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок.
И те се изгубиха.
Фийгълите започнаха да се надигат от земята. Някои кървяха, там където феите ги бяха ухапали. Няколко лежаха, превивайки се, и пъшкаха.
Тифани погледна собствения си пръст. Ухапването на феята беше оставило две малки дупчици.
— Не е толкоз зле. — Роб Секигоопрай изкрещя отдолу. — Никой не са зели, само неколко случая, дето момците не са си сложили ръцете на ушите овреме.