— Те добре ли са?
— Епа че се опраят, след мънечко литературен разбор.
На купчината сняг Уилям потупа приятелски по рамото Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок.
— Това, момко, — каза той гордо — беше най-лошата поезия, която съм чувал от дълго време насам. Беше оскърррбление за ухото и мъчение за душата. Вярно, последните няколко стиха се нуждаят от още малко работа, ма баш добре си усвоил стенанието. Един похвален опит! Че напра’им гонагъл от теб!
Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок се изчерви щастливо.
„В Земята на феите думите наистина притежават сила.“ — помисли си Тифани — „А аз съм по-реална. Ще трябва да запомня това.“
Пиктситата отново се строиха в боен ред, макар и доста безреден. Този път Тифани реши да не избързва напред.
— Е ти ги на твойте дребни човечета с криле. — обади се Роб, докато Тифани си смучеше пръста. — Е са доволна ли си?
— Защо се опитваха да ви отнесат?
— Ми те си носят жертвите у гнездата си, дето техните малки…
— Стоп! — каза Тифани. — Това ще е ужасно, нали?
— О, епа да. Страховито. — ухили се Роб
— И вие сте живели тук?
— Епа оно не беше толкоз лошо тогаз. Не беше перфектно, требе да отбележим, ма тогаз Кралицата не беше толкоз студена като тия дни. Кралят още беше тук. Она тогаз се си беше щастлива.
— Какво стана? Кралят ли умря?
— Не. Они си размениха думи, ако сфатиш що ти викам… — каза Роб.
— О, имаш предвид, че са имали кавга…
— Епа мънечко. — каза Роб. — Ма туй беха вълшебни думи. Гори беха порутени, планини изпогръмнали, неколко стотин души умреха, таквиз ми ти неща. И он си ойде у неговия си свят. Страната на феите никогиж не е била пикник, дори у старите дни. Ма убаво си беше, ако си се нащрек, па си имаше и цветенца и пилещари и лето. Сега па има сънтутници и псета и жилещи феи и таквиз неща, дето са се промъкнали се от техните светове и у целото място пропада секакъв ред.
„Неща, взети от техните си светове“ — мислеше Тифани, докато газеше през снега. — „Светове, наблъскани заедно, като грахови зърна в торба или скрити един в друг като мехури в други мехури.“
Тя си представи нещата, промъкващи се от техните светове в други, по същия начин, както мишките нападат шкафа. Само че това бяха неща, по-лоши от мишки. Какво би направил сънтутникът, ако дойде в нашия свят? Изобщо няма да разбереш, че е там. Ще си седи в ъгъла и изобщо няма да го видиш, защото няма да ти позволи. А ще промени начина, по който виждаш света, ще ти докара кошмари, дотам ще те докара, че ще искаш да умреш…
Нейният Втори акъл добави: „Чудя се колко ли от тях вече са при нас без ние да знаем?“
„И аз съм в страната на феите, където сънищата могат да нараняват. Има място, където всички приказки са истина и песните са верни. А аз си мислех, че това, което каза келдата, е странно…“
Вторият акъл на Тифани каза: „Чакай малко, това Първи акъл ли беше?“ А Тифани си помисли: „Не, това беше Трети акъл. Аз мисля за това как мисля за това, което мисля. Поне така мисля.“
Нейният Втори акъл каза: „Айде всички да се успокоим, ако обичате, все пак това е една доста малка глава.“
Гората все не свършваше. Или, може би, това беше мъничка горичка, която някак се движеше с тях, докато вървяха. Все пак това си беше Страната на феите. Не можеш да и вярваш.
И снегът продължаваше да изчезва, където Тифани стъпваше, и тя само трябваше да погледне някое дърво, за да поумнее то и да направи опит да изглежда повече като дърво.
„Кралицата е… ами кралица,“ — помисли си Тифани. — „Тя си има неин собствен свят. Може да прави каквото си иска с него. И всичко, което прави, е да краде неща и да се бърка в живота на хората…“
В далечината се чу тропот на копита. „Това е тя! Какво да правя? Какво да кажа?“
Нак Мак Фийгъл наскачаха зад дърветата.
— Мани се от пътьо! — изшътка й Роб Секигоопрай.
— Той може да е още с нея! — каза Тифани, вкопчила се нервно в тигана и втренчила се в сините сенки между дърветата.
— Е, и? Се че намерим начин да и го гепим! Она е Кралицата! Нема как да биеш Кралицата лице у лице!
Копитата чаткаха все по-силно и сега звучаха, като че ли имаше повече от едно животно. Един елен изникна между дърветата, от кожата му се издигаше пара. Той се втренчи в Тифани с диви червени очи и, като се засили, я прескочи. Тя подуши вонята му, когато се сви, почувства потта му покапала на врата й.
Това беше истинско животно. Не можеш да си въобразиш смрад като тази.