И тогава се появиха кучетата…
Първото тя удари с ръба на тигана, поваляйки го. Другото се обърна да я захапе и погледна надолу изумено, когато пиктсита изригнаха изпод снега под всяка лапа. Трудно е да хапеш някой, когато всяка от четирите ти лапи се движи в различна посока, а тогава останалите пиктсита се приземиха на главата му и хапането на каквото и да е скоро стана…невъзможно. Нак Мак Фийгъл мразеха псетата на мрака.
Сега пред погледа на Тифани се изправи един бял кон. Той също беше истински, доколкото тя можеше да прецени. И върху него имаше момче.
— Ти пък коя си? — попита то. Прозвуча като: „Какво нещо си ти?“
— Ти пък кой си? — отвърна Тифани, отмятайки косата от очите си. Това беше най-доброто, което можеше да направи точно сега.
— Това е моята гора — каза момчето. — Заповядвам ти да правиш, каквото кажа!
Тифани се взря в него. Мътната, втора ръка светлина на Страната на феите не беше много добра, но колкото повече го гледаше, толкова по-сигурна беше.
— Казваш се Роланд, нали? — каза тя.
— Не смей да ми говориш така!
— Да, така е. Ти си син на Барона!
— Нареждам ти да спреш да говориш! — Изражението на момчето беше странно, сбръчкано и розово, като че ли се опитваше да не заплаче. То вдигна ръка с камшик за езда в нея. Чу се глухо „клъц“. Тифани бързо погледна надолу. Нак Мак Фийгъл бяха направили пирамида под корема на коня и един от тях, покачен на раменете им, току-що беше срязал ремъка на седлото.
Тя бързо вдигна ръка.
— Кротко сега! — изкрещя тя, опитвайки се да звучи заповедно. — Ако мръднеш, ще паднеш от коня!
— Това магия ли е? Ти вещица ли си? — момчето хвърли камшика и изтегли дълга кама от колана си. — Смърт на вещиците!
Той рязко пришпори коня и тогава се случи един от тези дълги моменти, когато цялата вселена казва „о-па“, и все още държейки камата, момчето се прекатури през коня и тупна в снега. Тифани знаеше какво ще се случи. Гласът на Роб Секигоопрай ехтеше между дърветата:
— Са го загази, бе чиляк! Фащайте го!
— Не! — извика Тифани. — Стойте далеч от него!
Момчето залази назад, взирайки се в Тифани в ужас.
— Познавам те. — каза му тя. — Ти се казваш Роланд. Ти си синът на Барона. Казаха, че си умрял в гората…
— Не бива да говориш така!
— Защо не?
— Лоши неща ще се случат!
— Те вече се случват — каза Тифани. — Виж, аз съм тук, за да спася моя…
Но момчето вече се беше изправило и побягна обратно през гората. По едно време се обърна и изкрещя:
— Остави ме на мира!
Тифани се втурна след него, прескачайки покрити със сняг пънове и го видя отпред да търчи на пребежки от дърво на дърво. После то се спря и погледна назад. Тя хукна, за да му каже: „Знам как да те измъкна оттук…“
… и затанцува.
Държеше за ръка един папагал, или поне някой с глава на папагал. Краката й се движеха грациозно под нея. Завъртяха я и този път ръката й беше хваната от паун, или поне някой с глава на паун. Тя хвърли поглед през рамото му и видя, че сега беше в стая, не, в бална зала, пълна с маскирани танцуващи хора.
„А,“ — помисли си тя. — „Друг сън. Трябва да внимавам къде ходя.“
Музиката беше странна. Имаше си нещо като ритъм, но звучеше размазано и чудато, като че ли беше изсвирена наопаки, под водата, от музиканти, които никога преди не са виждали инструментите си. И тя се надяваше, че танцьорите носят маски. Осъзнаваше, че гледа през дупките за очи на маска и се зачуди каква е самата тя. Освен това беше облечена в дълга рокля, която бляскаше.
„Добре“ — помисли си тя предпазливо. — „Там имаше сънтутник, а аз не се спрях да се огледам. И сега съм в сън. Но той не е мой. Той използва, каквото намери в ума ти, но аз никога не съм била на нещо такова…“
— Фаа уаа фуа уаа уа? — каза паунът. Гласът му беше като музиката. Звучеше почти като глас, но не беше.
— О, да. — каза Тифани. — Чудесно.
— Фуаа?
— О. Ъъъ…ууф фауф фуаф?
Това изглежда свърши работа. Пауноглавият танцьор се поклони леко, продума и тъжно „Муа уаф уаф“, и се отдалечи.
„Някъде тук ще е и сънтутникът.“ — каза си Тифани. — „И трябва доста да го бива. Това е голям сън.“ Макар че разни дребни детайли бяха сбъркани. В залата имаше стотици хора, но онези в далечината, въпреки че се движеха съвсем естествено, изглеждаха също като дърветата — петна и водовъртежи от цветове. Макар че трябваше внимателно да се взреш, за да го забележиш.
„Първото зрение“ — помисли си Тифани.
Хора в бляскави дрехи и маски вървяха ръка за ръка покрай нея, сякаш тя беше просто още един гост. Тези, които не се присъединиха към следващия танц, се придвижваха по посока на дългите маси отрупани с храна покрай едната стена на залата.