— Да не поверваш колко божествено се представя тоя банд!
— Ха позапържи ми повече хайверо бе!
Имаше нещо сбъркано в тълпата. Никой не се паникьоса нито се опита да избяга, каквато със сигурност би била правилната реакция на нашествие от фийгъли.
Тифани тръгна отново през тълпата. Маскираните хора не и обръщаха никакво внимание. Защото бяха хора за фон, също както бяха за фон дърветата в гората, помисли тя. Тя прекоси залата до една двукрилна врата и я отвори. Там нямаше нищо, освен чернота.
Така значи… единственият изход беше да намери сънтутника. Не че очакваше нещо друго. Той можеше да е навсякъде. Можеше да е зад маска или да е някоя маса. Можеше да е всичко.
Тифани се взря в тълпата. И тогава видя Роланд.
Той седеше сам на една маса. Тя беше отрупана с храна и той беше хванал лъжица в ръка. Тя притича и я блъсна на пода.
— Къде ти е умът? — скара му се тя, дърпайки го да стане. — Да не искаш да си останеш тук завинаги?
Тогава тя почувства движение зад себе си. По-късно си спомняше, че не е чула нищо. Тя просто знаеше. Все пак това беше сън.
Тя се озърна, и ето ти го сънтутника. Беше полу-скрит зад една колона. Роланд си седеше и я гледаше.
— Добре ли си? — каза Тифани отчаяно, опитвайки се да го разтърси. — Ял ли си нещо?
— Фуа фуа фаф — измърмори момчето.
Тифани се обърна към сънтутника. Той се движеше срещу нея, но много бавно, опитвайки се да остане в сенките. Изглеждаше като малък снежен човек, направен от мръсен сняг.
Музиката се усили. Свещите засветиха по-ярко. На огромния дансинг двойките с животински глави се въртяха все по-бързо и по-бързо. И подът блестеше. Сънят беше в опасност. Нак Мак Фийгъл бягаха към нея от всяка част на дансинга, опитвайки се да надвикат врявата. Сънтутникът се надвесваше срещу нея, сграбчвайки въздуха с дебели бели пръсти.
— Първото Зрение. — пое си дъх Тифани.
И отряза главата на Роланд.
Снегът се беше стопил над сечището, и дърветата изглеждаха истински като прилични дървета. Срещу Тифани сънтутникът падна назад. В ръката си тя държеше стария тиган, но той беше красиво гравиран. Странни неща са сънищата.
Тя се обърна и се озова срещу Роланд, който се взираше в нея с лице, бледо почти като на сънтутник.
— Беше се уплашил, — каза му тя. — Искаше да нападна теб, вместо него. Опита се да изглежда като теб и да направи теб като него. Но не знаеше как да говори. Ти обаче знаеш.
— Можеше да ме убиеш! — каза той дрезгаво.
— Не, — каза Тифани. — Току-що ти обясних. Моля те, не бягай. Виждал ли си тук едно малко момченце?
Лицето на Роланд се набръчка. — Какво? — каза той.
— Кралицата го взе. — каза Тифани. — Аз ще го прибера вкъщи. Ще взема и теб, ако желаеш.
— Никога няма да излезеш оттук. — прошепна Роланд.
— Аз влязох, нали?
— Влизането е лесно. Но никой не е излязъл!
— Ще намеря някакъв начин. — каза Тифани, опитвайки се да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше.
— Тя няма да те пусне! — отново се задърпа назад Роланд.
— Моля те не бъди толкова… толкова глупав. — каза Тифани. — Аз ще намеря Кралицата и ще си взема моя брат, каквото и да казваш. Разбра ли? Стигнах далече. И, знаеш ли, имам помощ.
— Къде? — попита Роланд.
Тифани се огледа. Нямаше и следа от Нак Мак Фийгъл.
— Те винаги изникват. — каза тя. — Точно когато имам нужда от тях.
Направи й впечатление, че внезапно гората стана много… празна. Стори й се по-студено.
— Ще бъдат тук всеки момент. — прибнави тя с надежда.
— Те са хванати в съня. — каза с равен глас Роланд.
— Не могат. Аз убих сънтутника!
— По-сложно е от това. — каза момчето. — Ти не знаеш как е тук. Тук има сънища в сънищата. Има… други неща, които живеят в сънищата, ужасни неща. Никога не знаеш кога наистина си се събудил. И Кралицата контролира всички тук. Те са все пак от Страната на феите. Не можеш да им вярваш. Не можеш да вярваш на никого. Аз не ти вярвам. Ти вероятно си само друг сън.
Той се обърна и си тръгна, следвайки следите от копитата. Тифани се обърка. Единствената друга реална личност си отиваше, оставяйки я тук с нищо друго, освен дърветата и сенките. И, разбира се, каквито ужасни неща идваха срещу нея през тях…
— Ъъъ… — каза тя. — Хей? Роб Секигоопрай? Уилям? Прост Уили?
Нямаше отговор. Нямаше дори ехо. Тя беше сама, сама с ударите на сърцето си.
Е, добре, тя се беше била с разни неща и беше победила, нали? Но Нак Мак Фийгъл бяха с нея и някак си го бяха направили по-лесно. Те никога не се предаваха, нападаха абсолютно всичко и не знаеха значението на думата „страх“. Тифани, която беше изчела речника, имаше и Втори Акъл. Който каза, че „страх“ беше само една от хилядите думи, чието значение пиктситата вероятно не знаеха. За нещастие обаче, тя го знаеше. И вкуса, и чувството на страх също. Чувстваше го сега. Тя стисна тигана. Вече не й изглеждаше толкова добро оръжие.