Выбрать главу

Тази земя е жива.

И по цялото това време Тифани подушваше топлия успокоителен мирис на овчарската колиба и усещането, че я държат невидими ръце.

Белотата отдолу се надигна над главата й, но на нея и беше уютно. Чувстваше се като в мъгла.

Сега съм вътре във варовика, като кремък, като варовче…

Тя не беше сигурна колко време прекара в дълбоката топла вода, че и дали изобщо беше минало някакво време, или пък милиони години бяха отминали за секунда, но пак се усети движение и този път то беше издигане.

Още спомени заляха ума и.

Винаги е имало кой да наглежда границите. Никой не беше избирал да прави това. Беше избрано вместо тях. Все някой трябваше да има грижата. Понякога трябваше да се борят. Понякога трябваше да говорят за тези, които нямат свой глас…

Тя отвори очи. Все още беше легнала в калта, а Кралицата се беше надвесила над нея и й се надсмиваше на фона на бушуващата буря.

На нея обаче й беше топло. Всъщност се усещаше нажежена до червено от гняв… гняв заради попарения торф, заради собствената и глупост, гняв срещу тази прекрасна твар, която умееше само да контролира.

Тази… твар се опитваше да й вземе света.

Всички вещици са себични, беше й казала Кралицата. Третият Акъл на Тифани обаче заяви: Тогава направи от себичността си оръжие! Нека всички неща станат твои! Нека животът и сънищата и надеждите на другите станат твои! Защити ги! Спаси ги! Вкарай ги в кошарата! Броди през фъртуната заради тях! Пази ги от вълка! Моите сънища! Моят брат! Моето семейство! Моята земя! Моят свят! Как смееш да се опитваш да вземеш всичко това, защото е мое!

Имам дълг!

Гневът я заля. Тя се изправи, сви юмруци и изкрещя към бурята, влагайки в този крясък цялата препълваща я ярост.

Светкавица удари земята до нея, веднъж от едната й страна и още веднъж от другата.

Удари и си остана там с пукот и стана на две кучета.

Пара се издигаше от козината им, а от ушите им хвърчаха сини искри когато тръснеха глава. Гледаха я в очакване.

Кралицата зяпна и изчезна.

— Тук, Мълния! — викна Тифани — Редом, Гръм!

И тя си спомни как навремето търчеше през рида, препъвайки се и викайки разни неверни неща, докато двете кучета правеха точно каквото трябваше да правят…

Две черно-бели петна се впуснаха през торфа нагоре към облаците.

Те сбираха бурята.

Облаците се паникьосваха и се пръсваха напосоки, но винаги някоя комета пресичаше небето и ги обръщаше накъдето трябва. Кълбяха се чудовищни очертания и пищяха пронзително в бушуващото небе, но Гръм и Мълния се бяха оправяли с всякакви стада. От време на време се дочуваше по някое щракване с пръскащи искри зъби, последвано от писък. А Тифани гледаше нагоре докато дъждът се стичаше по лицето й и крещеше команди, които никое куче не би могло да схване.

Мятайки се, щурайки се и стенейки бурята се изнесе от хълмовете и се оттегли към планините, където имаше дълбоки клисури, в които можеше да бъде окошарена.

Останала без дъх, грейнала в триумфа си, Тифани гледаше и гледаше, докато кучетата не се върнаха до нея и пак не седнаха на земята. И тогава тя си спомни още нещо: нямаше значение какви заповеди беше давала на кучетата. Те не бяха нейни кучета. Бяха овчарски кучета.

Гръм и Мълния не приемаха заповеди от малко момиченце.

И кучетата не гледаха нея.

Гледаха точно зад нея.

Ако някой и беше казал, че зад нея има ужасно чудовище, тя щеше да се обърне. Да и бяха казали, че то има хиляди зъби, тя нямаше да се поколебае. Точно сега обаче не искаше да се обърне. Да принуди себе си сега беше най-трудното нещо, което някога и се беше случвало да прави.

Не се страхуваше от това, което би могла да види. Но беше до вцепенение, до смърт уплашена, ужасена в самите си кости от това, което можеше да не види. Затвори очи докато ботушите и плахо я завъртаха, пое си дълбоко въздух и пак ги отвори.

Обля я ароматът на Веселия Моряк, на овце и на терпентин.

Искряща в тъмнината, със сияйната бяла рокля на порцелановата пастирка със всичките и сини фльонги и сребърна бродерия, пред нея беше Баба Болежкова усмихваща се широко, грейнала от гордост. В ръката си държеше огромната орнаментална гега, окичена със сини панделки.

Тя се завъртя в бавен пирует и Тифани видя, че макар от върха на шапката до петите на роклята беше безупречна сияйна пастирка, все пак носеше грамадните си стари ботуши.

Баба Болежкова извади лулата от устата си и леко кимна на Тифани, което за нея заменяше бурни продължителни аплодисменти. И в следващия миг вече я нямаше.

Истинска звездна нощ беше покрила торфищата, а нощните звуци изпълваха въздуха. Тифани дори не знаеше дали това, което току-що се беше случило, не беше сън или пък се беше случило някъде-си, което не беше точно тук, или пък се беше случило само в нейната глава. Нямаше значение. Беше се случило. А сега…