— Да — каза мис Тик, все така не откъсвайки очи от Тифани — Можеш да задействаш пружината.
— Обичам да задействам пружини — каза жабокът, пропълзявайки към задната страна на шапката.
Чу се изщракване и едно тихо пуоп-пуоп-пуоп, и средата на шапката се издигна бавно и на тласъци изсред цветята, които изпопадаха.
— Ъ… — каза Тифани.
— Въпрос ли имаш? — поинтересува се мис Тик.
Шапката издаде едно последно пуоп и образува съвършено остър връх.
— Откъде знаете, че няма да изтичам направо при Барона и да ви издам? — попита Тифани.
— Защото нямаш ни най-малкото желание да постъпиш така. — отвърна мис Тик — Ти си напълно очарована. Ти искаш да бъдеш вещица, нали? Може би искаш да летиш на метла, а?
— О, да! — Тя често си беше мечтала да полети. Ала следващите думи на мис Тик я върнаха на земята.
— Така ли? Значи искаш да носиш дебели, ама наистина много дебели гащи? Повярвай ми, като летя аз нося два чифта вълнени гащи, и още едни от зебло отгоре и, да ти кажа, те изобщо не изглеждат женствено, независимо колко дантела нашиеш по тях. Горе може да стане студено. Хората често забравят това. Освен това го има и изтръпването. Изобщо не ме питай за изтръпването. Нищо няма да ти кажа за изтръпването.
— Но не бихте ли могли да използвате затопляща магия? — попита Тифани.
— Бих могла. Но вещиците не правят така. Почнеш ли веднъж да използваш магия, за да се сгрееш и ще почнеш да я използваш и за други неща.
— Но нали това е каквото една вещица… — започна Тифани.
— Когато научиш магията, ама когато наистина я научиш, като научиш всичко за нея, все още тепърва ще трябва да научиш най-важния урок. — каза мис Тик.
— И той е?
— Да не я използваш. Вещиците не използват магия, освен когато наистина е необходимо. Мъчна работа е това и е трудно да се контролира. Ние правим други неща. Вещицата обръща внимание на всичко. Вещицата използва главата си. Вещицата е уверена в себе си. Вещицата винаги има в себе си парче канап…
— Аз винаги си нося парче канап! — вметна Тифани — Винаги ще свърши работа.
— Хубаво. Но вещерството е нещо повече от канап. Вещицата намира удоволствие в дребните подробности. Вещицата вижда отвъд нещата и покрай нещата. Вещицата вижда повече от останалите. Вещицата знае къде и кога е тя. Вещицата би видяла Зеленозъбата Джейни. — добави тя — Какво се случи?
— Как разбрахте, че съм видяла Зеленозъбата Джейни?
— Аз съм вещица. Познай сама.
— Аз мисля…
— Да? — подкани я вещицата.
— Мисля, че сте ме чули да говоря с учителя.
— Правилно. Просто използвах ушите си — каза мис Тик, без да спомене нищо за паници с мастило. — Разкажи ми сега за чудовището с очи големи като онзи размер чинии, които са осем инча в диаметър. Какво общо имат супените чинии?
— Чудовището е споменато в една книга с приказки, която имам — обясни Тифани — Там се казва, че Зеленозъбата Джейни има очи големи като супени чинии. Имаше и картинка, но тя не беше добра. Така че аз измерих една супена чиния, за да бъда точна.
Мис Тик подпря брадичка с ръце и се усмихна странно.
— Това беше правилно нали? — попита Тифани.
— Какво? О, да. Вярно. Ъ… да. Много… точно. Давай нататък.
Тифани й разказа за борбата си с Джейни, макар че не спомена Уентуърт, в случай че мис Тик си помисли нещо. Мис Тик слушаше внимателно.
— Защо тиган? — запита по едно време тя — Би могла да намериш някое дърво.
— Тиганът ми се стори някак по-добре.
— Ха! Така си е. Джейни щеше да те схруска, ако беше използвала тояга. Тиганът е от желязо. Същества от този тертип не понасят желязо.
— Но това беше чудовище от книга с приказки! — каза Тифани — Какво търси тя в нашата рекичка?
Известно време мис Тик се взираше в Тифани, а после попита:
— Защо искаш да бъдеш вещица, Тифани?
Всичко започна от „Книжица С Вълшебни Приказки За Доброто Детенце“. Всъщност може би то започна и от много други неща, но най-вече от приказките.
Майка й й ги беше чела, когато тя беше малка, а после тя си ги четеше сама. И във всяка приказка имаше все някаква вещица. Злата стара вещица.
И Тифани се питаше: къде е доказателството?
Приказките никога не казваха защо тя да е зла. Достатъчно беше да е стара жена, сам-самичка, чудата на вид, да няма зъби. Достатъчно беше да я нарекат вещица.
Като стана дума, книгата никога не даваше доказателства за каквото и да е. Книгата може да разправя за „прекрасния принц“, …но дали той наистина е бил прекрасен или хората само са казвали така, защото той е принц? Колкото до „момичето, толкова хубаво, колкото денят е ясен“… добре де, ама кой ден? Та посред зима понякога почти нямаше светлина! Приказките не искаха от теб да мислиш, а само да вярваш на каквото ти се казва…