Някой я потупа по ботуша.
Глава 14
Мъничко като дъбови дървета
— Ей, де беше ошла ма? — гледаше я отдолу нагоре Роб Секигоопрай — Тамън щехме да им дадем на тея адвокати едно убаво правно разбирателство и у следващия миг теб и неено ’личество никакви ви нема!
Сънища вплетени в други сънища, помисли си Тифани хващайки се за главата. Но всички те бяха отминали, а просто не можеш да гледаш Нак Мак Фийгъл и да не знаеш кое е реално.
— Всичко свърши — каза им тя.
— Утепа ли я ма?
— Не.
— Она че се върне значи — въздъхна Роб Секигоопрай — Она нашта е страшно тъпа. Акъл има за сънуванье, я и го признавам, ма ич си нема мозък у чутурата.
Тифани кимна. Усещането за размазаност беше отминало. Мигът на напълно-будността беше изчезнал като сън. Но не бива да забравям, че не беше сън.
— Как се оправихте с онази огромна вълна? — попита ги тя.
— Епа ние сме си чевръсти у нозете — отговори Роб — Па и фаро си беше ячък. Макар че водата се дигна баш високо.
— А се намесиха и няколко акули, такива ми ти неща — допълни Не-толкоз-голем-като-Средно-Голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок.
— Епа да, също и неколко акулчета — сви рамене Роб — Че и едно от оних охлюподчетата…
— Беше гигантски калмар — уточни Уилям гонагълът.
— Убаво де, ма бърже си стана на кебап — обади се Прост Уили.
— На ти чутула у чутула бе, малко малко-малко! — закрещя Уентуърт, направо преизпълнен с остроумие.
Уилям се прокашля учтиво:
— А освен това голямата вълна изхвърли на брега купища потънали кораби пълни със съкррровища. Та ние поспряхме замалко да помаррродерстваме…
Фийгълите показаха невероятни скъпоценни камъни и едри жълтици.
— Но това със сигурност са само сънищни съкровища, нали? — възкликна Тифани — Златото на феите! Ами, че то на сутринта ще се е превърнало в боклук!
— Тъй ли ма? — замисли се Роб Секигоопрай и известно време се взираше в хоризонта. После рече:
— Убаво, момци, чухте нашта келда! Че имаме нейде към половин час да го шитнеме на некого! Че ни разрешиш ли да се чупиме, гос’жа?
— Ъ… о, да. Разбира се. Благодаря ви…
И те изчезнаха, като само за част от секундата премигна нещо синьо-червено.
Остана само Уилям гонагъла. Той се поклони на Тифани и й каза:
— Ма баш убаво си се опра’и. Сите се гордееме с тебе. И твойта баба че се горррдее. Туй да ’найш. Не е като да не те обичат.
Тогава и той изчезна.
Зад нея Роланд простена. И се раздвижи.
— Мале малки човечета ги няма. — продума с тъга Уентуърт в последвалата пауза — Кливънци ги няма.
— А те какво бяха? — изломоти Роланд, изправяйки се и хващайки главата си с ръце.
— Не е чак толкова просто. — запъна се Тифани — Ти… ъ… помниш ли всичко?
— Всичко ми изглежда… като насън… — заподбира думи Роланд — Спомням си… морето и как бягахме и как строших ореха, пълен с тези малките и как ловувах в онази голяма гора със сенките…
— Странни неща може да са това, сънищата — каза уклончиво Тифани. Тя стана и си помисли: Ще трябва за почакам още малко тук. Не знам откъде знам, че трябва, но го знам. Сигурно съм знаела и съм забравила. Но трябва да изчакам още нещо…
— Ще можеш ли да слезеш в селото? — попита го тя.
— Да. Сигурно. Обаче какво точно…?
— Тогава, ако обичаш, ще може ли да вземеш с теб и Уентуърт? Аз искам… да си поотпочина.
— Сигурна ли си? — загрижи се за нея Роланд.
— Да. Няма да е за дълго. Моля ти се. Ще го оставиш ли в чифлика? Кажи на наште, че аз ще сляза ей сега. Кажи им, че съм добре.
— Малки малки човечета — забърбори Уентуърт — Кливънци! Иска-ам нани-нани.
Роланд само я изгледа несигурно.
— Айде да те няма! — изкомандва тя и махна с ръка.
Когато те двамата се изгубиха надолу по склона, след като на няколко пъти се обръщаха и я поглеждаха, тя седна между четирите железни колела и обви коленете си с ръце.
В далечината се виждаше могилата на Нак Мак Фийгъл. Споменът за тях вече изглеждаше малко несигурен, нищо, че бяха с нея само допреди няколко минути. Обаче в момента, когато си тръгнаха, я оставиха с впечатлението, че никога не ги е имало.
Тя би могла да отиде до могилата и да провери за голямата дупка. Ами ако се окаже, че няма нищо? Или пък ако има дупка, но в нея има само зайци?
Не, всичко си беше вярно, каза си тя. Трябва да помня и това.
Чу се вик на ястреб някъде в просветляващото небе. Тя се загледа как той кръжи в сивотата на започващия ден, докато една малка точица не се отдели от птицата.
Беше твърде високо дори и за пиктси да издържи падането.