Тя скочи на крака, докато Хамиш падаше. И тогава… нещо се изду над него и падането стана меко-меко като на пухче.
От издутото нещо стърчаха две издължени ивици. Докато се приближаваше, очертанията му ставаха по-ясни и… по-познати.
Той се приземи, а върху него се надипли един чифт от долните гащи на Тифани, онези с дългите крачоли и шарката на розички.
— Епа туй беше велико — проби си той път през тъканта — Нема вече кацанье на чутура, нема!
— Най-хубавите ми гащи — каза морно Тифани — Откраднал си ги от простора, нали…?
— Епа да. Чиста работа — потвърди бодро Хамиш — Ма требеше да му отрежем сите дантели оти ми се пречкаха, ма я ги не фърлих, та пак че мо’еш да си ги зашиеш. — И той широко й се усмихна, точно като някой, който за пръв път не е рухнал тежко на земята.
Тя въздъхна. Беше си харесвала дантелите. Нямаше си чак толкова много неща, които да не са практични.
— По-добре си ги запази. — каза му тя.
— Убаво, че си ги запазим — рече Хамиш — Ми са, кво имаше да ти река…? А, да. Че имаш посещение. Видех ги я над доло. Глей там.
Там горе имаше още две неща, по-големи от ястреб, толкова високо, че слънцето вече ги беше огряло. Те се заспускаха на широки кръгове.
Бяха метли.
Знаех си, че трябва да изчакам! — помисли си Тифани.
Ушите й изпищяха. Тя се озърна и видя как Хамиш хукна през тревата. Ястребът се спусна и го понесе нанякъде. Тя се зачуди, дали не се беше изплашил или, най-малкото, май не му се искаше да се среща… с който там идваше.
Метлите наближиха.
На тази, която летеше по-ниско, бяха седнали две фигури. Когато кацна, едната от тях се оказа мис Тик, вкопчила си в по-нисичката фигура управляваща полета. Мис Тик наполовина скочи от метлата, наполовина се катурна от нея, и се запрепъва към Тифани.
— Няма да повярваш какво преживях — заговори тя — Същински кошмар! Летяхме през истинска буря! Наред ли си?
— Ъ… да…
— Какво стана?
Тифани я изгледа. Как да започнеш да отговаряш на подобен въпрос?
— Свършено е с Кралицата — каза тя. Това като че изчерпваше всичко.
— Какво? Свършено било с Кралицата ли? Ами… ъ… тези дами са г-жа Ог…
— Добрутро — поздрави я другата жена от метлата, докато се ровеше в дългата си черна рокля, изпод диплите на която се дочу пляскането на нещо еластично. — Вятърът там горе си духа както си ще, хич не искайте да ви разправям!
Тя беше ниска и дебела с приветливо лице като ябълка държана твърде дълго в килера. Когато се усмихна, всичките й бръчки се раздвижиха в различни посоки.
— А това, — продължи мис Тик — е госпожица…
— Госпожа — рязко я поправи другата вещица.
— О, много съжалявам, Госпожа Вихронрав — забързано каза мис Тик, после се приближи до Тифани и й прошепна — Много, ама много добри вещици. Голям късмет имах, че ги срещнах. Горе в планините вещиците се радват на уважение.
Тифани беше впечатлена, че някой може толкова много да смути мис Тик, а другата вещица изглежда постигаше това, като просто си стои наблизо. Беше висока…, макар че Тифани забеляза, че не беше чак толкова висока, но се извисяваше, което можеше лесно да те излъже ако не внимаваш. И също като другата вещица, тя носеше доста похабена черна рокля. Имаше старо, тясно лице, което не издаваше нищо. Пронизителни сини очи огледаха Тифани от глава до пети.
— Добри ботуши — каза вещицата.
— Разкажи на Госпожа Вихронрав какво се случи… — започна мис Тик. Но вещицата само вдигна ръка и мис Тик незабавно млъкна. Сега Тифани беше още по-впечатлена.
Погледът на Госпожа Вихронрав премина направо през главата на Тифани и продължи още около пет мили оттатък. След това тя се приближи до камъните и махна с ръка. Беше чудновато движение, като трепване във въздуха, но за миг остави след себе си светеща диря. Чу се звук, направо съзвучие, като че едновременно се струпаха всички възможни звуци, прозвуча и внезапно замлъкна.
— Тютюн Веселия Моряк? — произнесе вещицата.
— Да — потвърди Тифани.
Вещицата пак махна с ръка. Последва още един рязък и сложен звук. Госпожа Вихронрав изведнъж се обърна и се вгледа в далечната гънка на бърдото, където беше могилата на пиктситата.
— Нак Мак Фийгъл? Келда?
— Ъъ, да. Само временно — каза Тифани.
— Ммм — каза Госпожа Вихронрав.
Замах. Звук.
— Тиган?
— Да. Обаче се изгуби.
— Хм.
Замах. Звук. Тази жена като че извличаше случилото се направо от нищото.
— Напълнили са кофите?
— А също и дръвника — уточни Тифани.
Замах. Звук.