А там се казваше, че старата вещица живее сам-самичка в странна колиба от курабийки или пък в къщурка, която се разкарва натам насам на кокоши крака, казваше се, че вещицата може да говори с животните и да прави магии.
Тифани знаеше само една стара жена, живееща сам-сама в странна колиба…
Добре де, това не беше съвсем вярно. Но тя знаеше само една стара жена, живееща в странна колиба, която си се движеше сама, и това беше Баба Болежкова. И тя можеше да прави магии — магии за овце, и тя говореше с животните и в нея нямаше нищо зло. Това доказваше, че на приказките не може да се вярва.
А имаше и друга старица, за която всички казваха, че е вещица. И след онова, което й се случи, Тифани си имаше едно… тоест много наум.
Във всеки случай тя предпочиташе вещиците пред нафуканите хубави принцове и особено пред глупаво ухилените принцеси, които нямаха акъл дори колкото буболечка. Те също имаха чудна златна коса, а Тифани нямаше. Нейната коса беше кафява, най-обикновено кафяво. Майка й казваше, че косата й е кестенява, но Тифани си знаеше, че тя е кафява, кафява, кафява, също както и очите й. Кафяви като земята. А имаше ли в книгите някакви приключения за хора с кафява коса и кафяви очи? Не, не и не… русите и синеоки и червенокосите и зеленооки обираха всички истории. Имаш ли кафява коса, може да си само слуга или дървар или нещо такова. Или работничка в мандра. Е, това нямаше да го бъде, макар че тя си е добра със сиренето. Не можеше да бъде принц и никога нямаше да бъде принцеса, не искаше да бъде дървар, така че й оставаше да бъде вещица и да разбира нещата, също като Баба Болежкова…
— Коя е Баба Болежкова? — попита един глас.
Коя беше Баба Болежкова? Хората тепърва ще започнат да се питат. А отговорът беше, че Баба Болежкова беше, че я имаше. Винаги я имаше. Животът на всички Болежкови като че се въртеше все около Баба Болежкова. Долу в селото се вземаха решения, вършеха се неща, животът течеше все с едно наум — че Баба Болежкова беше в овчарската си къщичка на колела из хълмовете и бдеше.
Тя беше мълчанието на хълмовете. Може би затова харесваше Тифани по своя си странен въздържан начин. Големите й сестри бяха бъбриви, а Баба не обичаше шума. Тифани не шумеше когато беше горе на колибата. Просто й харесваше да е там. Тя гледаше как ястребите летят и слушаше шума на тишината.
Там горе си имаше шум. Звуци, гласове, животински крясъци се носеха из пустошта, някакси правейки тишината по-дълбока и многообразна. А Баба Болежкова се увиваше в тази тишина и оставяше място и за Тифани. Долу в чифлика винаги имаше твърде много хора и твърде много шетня. Там не оставаше време за тишина. Не оставаше време за вслушване. Но Баба през цялото време мълчеше и слушаше.
— Какво? — сепна се Тифани.
— Току-що каза „Баба Болежкова през цялото време ме слушаше“ — каза мис Тик.
Тифани преглътна.
— Мисля, че баба ми беше малко нещо вещица, — каза тя с оттенък на гордост.
— Така ли? Откъде знаеш?
— Е, вещиците могат да кълнат хората, нали? — каза Тифани.
— Така казват — отвърна дипломатично мис Тик.
— Е, татко казва, че небето се е посинило от проклетисването на Баба Болежкова.
Мис Тик въздъхна.
— Да, но проклетисването, ами, проклетисването то не е като истинското проклинане. Проклетисването е, знаеш ли, нещо като „пусто да опустее“ или „да му се не види“. Докато проклинането е по-скоро нещо като „Носът ти да гръмне и ушите ти да изхвърчат, дано“.
— Мисля, че попържането на Баба беше нещо повече. — отсече Тифани — А и тя говореше с кучетата си.
— И какви неща им е казвала? — попита мис Тик.
— О, неща като тук и чиба и а така — каза Тифани — И те винаги правеха, каквото тя им кажеше.
— Та това са просто овчарски команди — каза снизходително мис Тик — Вещерството не е точно това.
— Да, ама това все пак ги прави нейни спътници, нали? — отвърна Тифани, почвайки да се нервира — Вещиците си имат животни, с които говорят и които се наричат спътници. Като твоя жабок тук.
— Аз не съм спътник — обади се глас изсред хартиените цветя — Аз само временно я съпровождам.
— И тя разбираше от всички видове билки — настояваше Тифани. Баба Болежкова трябваше да излезе вещица, дори да се наложеше Тифани да се кара за това цял ден. — Тя можеше да изцери всичко. Баща ми казваше, че тя може да накара и курбан да стане и да заблее. — Тифани сниши глас — Тя можеше да възкресява агнета…