— По-голямата част от народа на Инвите.
— И по какъв начин разбрахте това?
— От години получаваме прошения и молби, но никога не са били толкова много. Никой не иска на света да има меймънди, дракони или пък носфератуси.
— Ще направя магия и ще разбера дали казвате истината. — закани се Върховният Майстор.
— Ние вече направихме, велики. Проникнахме в съзнанието на всеки жител на поверените не Приории. Почти всички искат смъртта на Феникс. Но само ти имаш власт над Птицата.
— Аз все пак ще направя заклинание. Трябва да проверя какво мислят хората, населяващи моята Върховна Приория — Римъти. Ще разбера какво мисли и най-бедният просяк, и най-дрипавата вещица. Молете се да не сте ме излъгали.
Хардимут застана в центъра на своята Школа — точно където бе изрисуван древния символ обединяващ Мъжкото и Женското Начало. Постави ръце с разперени пръсти така, че дланите му да са на близо педя от слепоочията. Появи се синьо сияние около главата му. Най-заслепяващо бе в центъра на дланите му.
Минаха няколко мига, в които Хардимут стоя със затворени очи. Сиянието постепенно отслабна и накрая изчезна. Видимо разтревожен, той се обърна към старците:
— Прави сте. Тези глупци наистина искат да убия Феникс.
Тигнъс каза:
— Върховни Майсторе, ако на Гоул няма магически създания, няма да има на кой да плащаме данък. Няма всяка година да умират наши роднини, приятели и познати. Няма да правим уговорки с никого.
— А знаете ли, че ако умре Феникс, с него ще изчезнат и всичките магии, които някога са се съдържали в плешивите ви глави?
— Готови сме да платим цената, велики. — в един глас отвърнаха Нюмъръл, Ирига, Тигнъс, Карина, Сентар и Буут.
— Болестите вече няма да се спират чрез заклинания и ще плъзнат навсякъде.
— Но хората няма да умират като животни на заколение. — не можа да се сдържи Ирига.
Хардимут сякаш не го чу и продължи:
— И ще виждате сняг поне по три-четири месеца в годината, а не само когато пожелаете. Ще трябва да си търсите храна всеки ден. А не както сега — само за една нощ в дворовете ви да порастват напълно азенали и слайми, или други съедобни растения.
Старците се ужасиха от неговият гняв. Сентар обяви:
— Велики Хардимут, твое е окончателното решение. Само ти можеш да убиеш Феникс.
Хардимут продължи да говори, без да слуша:
— Продължителността на живота ви ще намалее поне три пъти. Държава няма да има. Всички ще се лутате насам-натам, чудейки се защо сте забравили заклинанията, които са действали поне до границите на Инвите.
Хардимут отсече:
— Мога с магия да направя хората щастливи. Мога да ви убедя, че не е необходимо да убиваме Феникс. Че държава трябва да има, макар да се плаща прескъпо за нейното съществуване. Но няма да направя това. Щом искате нещо друго от мен, аз ще ви го дам.
Хардимут излезе от школата и се запъти към главния площад на Римъти, наречен Конзинт. Там живееше Феникс. Почти винаги бе заобиколена от деца. Те й подхвърляха парченца храна и й се радваха.
Главата на Феникс бе обсипана с цветовете на дъгата до шията. Тялото й бе черно, с изключение на крилете и опашката. Крилете бяха сини, а опашката й имаше повече шарки от тази на пауна. Феникс бе огромна — може би почти колкото школата на Хардимут.
Върховният Майстор заповяда на хлапетата да се отдръпнат на безопасно разстояние от птицата. Туниките им заплющяха от бързината, с която побягнаха малчуганите. Хардимут започна да изрича мощни магически думи. Птицата го забеляза и протегна човка към него. Всички, които се намираха на площад Конзинт, си запушиха ушите. Заклинанията на Хардимут бяха гръмки и мощни — проява на Черна Магия.
Тези, които ги слушаха, можеха да полудеят или да умрат.
От устата на Хардимут започна да излиза дим. Главата на Феникс се засили към гърдите на Върховния Майстор. Само миг преди да бъде изкормен от масивната човка, Великият избълва огън. Огромни пламъци излязоха от устата на Хардимут и достигнаха тялото на Птицата. Майсторът издиша огън седем пъти един след друг. Феникс пламна като поразена от мълния.
На планетата Гоул настъпи хаос.
Тролите започнаха да падат от своите мостове; черупките на меймъндите се разчупиха и от пукнатитните бликна зелената им кръв; нематериалните тела на ромпите се разсеяха беззвучно, сякаш някой разплиташе едва видим прозрачен чаршаф, конец по конец; драконите започнаха да падат с увиснали крила, мъртви още във въздуха. Телата на носфератусите запушиха, като че ли някой насила ги бе извадил на лъчите на жежко пустинно слънце; леприконите започнаха да се разлагат, сякаш са били полети с киселина.