Тя участваше от време на време с „Бетси“ на авиошоута, а веднъж двамата с Макс го бяха използвали, за да свършат съвместно едно добро дело. Точно навръх Нова година снежна буря бе затрупала под себе си Фарго. Броят на катастрофите далеч превишаваше възможностите на бързата помощ, когато се разбра, че в отдалечена ферма едно момче си е отрязало част от ръката с електрическа резачка и се нуждае от спешна медицинска помощ. Сложиха на самолета ски и вдигнаха тежкия C-47 на път за Пеликан Рапидс. Кацнаха източно от града на едно замръзнало езеро, взеха момчето, пренесоха го във Фарго и лекарите успяха да му зашият обратно ръката.
— Беше прекалено свестен самолет за такъв като него — усмихна се Макс.
Видя, че думите му й доставиха удоволствие. Много добре знаеше, че безпокойството му за съдбата на неговите самолети е онази негова черта, която най-много й допада.
— Какво се случи?
— Ами… нещо не ми хареса.
Сейл си взе чаша и я напълни с кафе.
— Доколкото си спомням, ставаше дума за доста пари. Не ми казвай, че няма още нещо.
— Така е — потвърди той. — Но виж какво, има маса хора, готови да убият, за да притежават тази машина. Не съм длъжен да приемам първото предложение.
— Съмнявам се, че са много онези, които могат да хвърлят наоколо пари с безгрижността на Кер.
Имаше моменти, когато на Макс му се струваше, че между двама им може да пламне искра. Ала бе спрял да й налита още преди година.
— Не знам — сви рамене той. — Може да е така… може и да не е.
Сейл седна срещу него, вкуси от кафето и направи физиономия.
— Трябва ти прясно.
Погледна я.
— Задържала си се на работа.
— Утре летя за Джаксънвил.
Веднъж годишно там, на летище Сесил, се провеждаше авиошоу с открита продажба. Досети се, че бе инспектирала C-47-цата.
— Има ли нещо? — попита Макс.
— Всичко е наред — каза тя, остави чашата и стана. — Трябва да си тръгвам.
— Добре — кимна й той. — Ще се видим… като се върнеш.
Тя го погледна малко по-дълго и излезе. Външната врата се отвори, после се чу шум от затварянето й.
Дявол да го вземе…
Макс пак вдигна слушалката, натисна бутона, програмиран за скоростно набиране номера на Ласкърови, и се заслуша в сигнала. В ухото му прозвуча гласът на Джини:
— Ало?
— Здрасти, Джини. Какво се е случило? Добре ли си?
— Да. Благодаря, че се обади, Макс — ала в гласа й се долавяше нотка на безпокойство. — Нищо ми няма. — Тя се поколеба. — Но тук става нещо странно.
— Какво?
— Нямаше да те безпокоя, само че Том замина за Тайтъсвил и аз не успях да се свържа с него.
— За какво да се свържеш? Какво става?
— Знаеш ли за яхтата, която намерихме тук?
— Яхта ли? Не. Къде сте я намерили?
— Тук, във фермата.
Макс си представи необятните житни ниви — хилядите акри равна земя.
— Извинявай, Джини. Не съм сигурен, че схващам.
— Намерихме яхта, Макс. Изкопахме я. Беше заровена. Скрита.
— Майтап ли си правиш?
— Макс, не ти говоря за някаква гребна лодка. Става дума за яхта. Дори я показваха по телевизията.
— Опасявам се, че напоследък нямах много време и не съм в течение…
— Обадих ти се, защото малко по-рано тази вечер погледнах през прозореца и видях, че в хамбара свети. Но това е яхтата.
— Яхтата свети?
— Да, яхтата свети.
— Добре де, значи някой е влязъл и е запалил осветлението. Това ли искаш да ми кажеш?
— Хамбарът е заключен. Не мисля, че някой изобщо се е докосвал до яхтата. Според мен светлините са се включили сами. Говоря за сигналните светлини — издължени зелени лампички, монтирани на носа.
Макс още не беше сигурен, че е разбрал.
— Кой е заровил яхтата?
— Не знаем, Макс. Според нас… никой! Поне не е било скоро — гласът й леко трепереше.