— Искаш ли да дойда? — Усети я, че се колебае и за него това бе предостатъчно. — Тръгвам.
— Благодаря ти — вече явно беше по-добре. — Ще изпратя Уил да те посрещне на летището.
3.
Ако не друго, това поне му даваше повод отново да извади „Светкавицата“.
Форт Мокси и границата се намираха на около двеста километра северно от Фарго. Нощта беше беззвездна, наоколо бе тъмно и мракът бе надупчен единствено от редките далечни светлинки на ферми или фаровете на коли, загубени по безлюдни селски пътища.
Винаги, когато сядаше в кабината, Макс изпитваше чувство на отделяне от собствения си живот. Струваше му се, че всички банални грижи на ежедневието се фокусират върху единствено важната цел да му помогнат да се издигне във въздуха. Равномерното бучене на двигателите изпълваше нощта с ново съдържание и той даде воля на фантазията си, представяйки си как лети и съпровожда B-17 над Германия. Съзнанието му рисуваше картината на откос трасиращи куршуми, завършващ с огнено кълбо. А след успешното начало се виждаше да изтегля лоста, за да полети на бой срещу двата „Месершмита“ ME -109.
Продължаваше да се усмихва блажено, когато кацна на международното летище във Форт Мокси. Уил Ласкър наистина го чакаше с големия черен семеен „Форд“. Момчето бе облякло яке с емблемата на футболен отбор и не скриваше притеснението си.
— Съжалявам, че трябваше да изминеш целия този път, Макс — каза то. — Искам да кажа, че не сме изплашени от някаква светлина, но нали ги знаеш жените.
Макс кимна и хвърли сака си отзад.
Уил се оказа пълен с информация и му описа с най-големи подробности как са намерили яхтата, как изглежда тя и колко посетители им досаждат всеки божи ден.
— И много от тях продължават да си мислят, че сме я заровили ние — приключи момчето.
— Да, май разбирам защо смятат така — замислено измърмори Макс.
Уил се сгърби над волана, колата напусна осветената част на Форт Мокси и пое навътре из тъмната прерия.
— Трябва да си луд, за да си го помислиш — продължи той, сякаш Макс не бе проговарял. — Та ако имахме такава яхта, нали щяхме да я пуснем на вода в езерото, а не да я заравяме в земята.
Макс не бе сигурен какво точно очаква да види във фермата. Вече си бе изградил представата за прогнил корпус, кой знае защо окачен с фенери, висящи на перилата. Поради тази причина се оказа напълно неподготвен за онова, което видя, когато Джини го отведе в хамбара.
— Боже Господи, който си в небесата! — възкликна той. — Вие се шегувате. — Яхтата беше светла, чиста, изящна и правеше неотразимо впечатление, дори под непретенциозното осветление на голите крушки. Уил беше напълно прав: това Нещо принадлежеше на водите на езерото Уинипег и изглеждаше просто неестествено в хамбара на стара ферма из покрайнините на Форт Мокси.
Джини разгада погледа в очите му.
— Нямаме никаква представа откъде е дошла — заяви твърдо тя. — Ни най-малка.
Яхтата беше закрепена върху ремарке. Гротмачтата, която бе на няколко „стави“, беше сгъната. На лавици по стените лежаха навити някакви бали бял брезент.
— Това са платната — поясни Джини, проследила погледа му.
Влажна животинска миризма привлече вниманието му към конете в клетките в задната част на просторното помещение. Видя лампа в предната част на корпуса, дълга и капковидна, но не беше запалена. Всъщност никъде по яхтата нищо не светеше. Килът беше широк и дълбок и минаваше по цялата дължина на корпуса. На кърмата имаше щурвал, а най-вероятно в лоцманската кабина отпред се намираше втори. На носа под лампата се виждаха черни преплетени символи, съвсем различни от всичко, което бе виждал през живота си.
— Ти ли ги изключи? — попита той. — Светлините?
— Не-е — каза Джини и щракна ключа на осветлението на стената.
В хамбара се възцари пълен мрак. Беше толкова гъст, че изглеждаше осезаем, мрак, абсолютен и първичен. Конете неспокойно се размърдаха.
— Джини?
— Почакай.
Нещо просветна. В началото му се стори фосфорно, сребристо, аморфно, не чак толкова по-различно от лунна светлина, проникваща през тънка облачна пелена. Но още докато наблюдаваше, сиянието започна да просветлява. Преля в зелено и придоби цвета на тучна морава след освежителен пролетен дъжд, на океанска вода малко под повърхността, там, където слънчевата светлина вече е филтрирана. Сиянието заля клетките на конете, освети вили и мотики, хвърли сенки зад трактора и изпълни хранилките до една от страничните стени. Макс зяпна от изненада, изведнъж разбрал какво я бе изплашило.