— Има една от другата страна — проговори Джини. — Бяла.
— Сигнални светлини — отбеляза той. — Само че не е съвсем така, нали?
— Не знам.
— Аз знам. Червена на бакборда, зелена на щирборда. — Макс заобиколи и погледна да се увери. — За бяла дори не се споменава. — Докосна корпуса. Усещането беше приятно, все едно че докосваше гладко обработена махагонова повърхност или кожено кресло. Той пак се обърна към Джини: — И на колко години би трябвало да е това чудо?
— Не знам — повтори тя и разпери безпомощно ръце.
Макс скръсти своите и обиколи яхтата. Въпросите си имаха приоритет. Защо някой ще иска да заравя подобно нещо?
— Никой ли не се е обадил да си я поиска?
— Не.
— Тази красавица е направо за изложбен салон. — И той отново изгледа блестящия нос, излъсканите мачти, наситените цветове. После се разходи до полиците, където лежаха нагънати платната. Материята, която бе взел за брезент, определено беше нещо съвсем различно.
— Изпрахме ги — ненужно обясни Джини.
— Не изглеждат като да са били под земята дълго.
— Никой не може да ме убеди, че това нещо е било заровено, откакто съм дошла тук.
Погледна я. Ставаше дума за доста години.
— Какво има вътре? Намерихте ли тела?
— И на нас ни мина същата мисъл. Не, никакви трупове. И никакви наркотици.
— А идентификационния номер? Трябва да е имало нещо, което би ви позволило да откриете предишния й собственик.
— Дори да има, не можахме да го открием. — Тя се приближи до него. — Макс — каза Джини, — тази яхта няма двигател.
— Не може да бъде. Аз видях винта. — Освен това бе забелязал и че валът му е счупен. — Най-малкото трябва да е имало.
— Знам. Винтът е свързан с малка зелена кутийка. Не можахме да я отворим, но не прилича много на двигател.
Тя отново запали осветлението. Макс сви шепа около сигналната лампа и я видя бавно да угасва.
— Плаши ме… не мога да ти опиша колко — призна Джини. После скръсти ръце върху гърдите си. — Макс, какво е това нещо?
Нещото в никакъв случай не приличаше на нито една от яхтите, които Макс бе виждал през живота си.
Почувства се по-спокоен сега, когато беше на разстояние от яхтата. Джини настоя двамата й сина да донесат постелките си в дневната. Джери се зарадва на възможността веднъж да спи долу, още повече че и той бе поизплашен. Уил също нямаше нищо против, макар че демонстрира наужким досада.
— Достави удоволствие на майка си — каза му Макс, който още от летището бе възприел подхода „ние, момчетата“.
Децата се съгласиха и четиримата спаха в една стая. Джини остави всички лампи да светят.
4.
Макс не спа добре. Беше си наложил да посреща с не съвсем искрена добронамерена развеселеност страховете на Джини и особено настояването й да останат заедно, сякаш някакъв невидим зъл дух се бе спуснал от равнините и се бе заселил в хамбара. Но всъщност точно той бе предложил да оставят запалени няколко лампи и отвън. Мислеше, че всички ще се чувстват много по-уютно, ако сиянието, проникващо през пердетата, иде от шейсетватовите крушки на „Дженерал Илектрик“, отколкото от онова безименно нещо. Но все пак чувстваше известна гордост, че Джини се бе обърнала за подкрепа именно към него.
Ала не чуждото присъствие в хамбара бе причина за безсънието му. Точно обратното — в основата бе по-скоро усещането за дом, за семейство, събрано заедно. Помнеше тази атмосфера от детството си, но още не я бе изпитвал като възрастен. Ласкър понякога си позволяваше добродушни шеги за специалните удоволствия, стоящи в основата на социалните приключения на Макс. Никога два пъти с една и съща жена. Макс бе реагирал с престорена скромност, защото точно това се очакваше от него. Но истината бе, че той веднага би захвърлил всичко за своята Джини в живота.
На сутринта откриха Том. Вълненията от изтеклата нощ сега им изглеждаха пресилени и щом дори Джини се бе затруднила да каже свързано какво я бе накарало да потърси помощ, то за Макс беше повече от притеснително да обясни неочакваното си присъствие в чуждия дом.