— Не искам да си мислиш, че съм била нервна — убеждаваше Джини съпруга си по телефона, — но тук изведнъж ни стана страшно. Вече съм склонна да се отървем от това нещо.
Бяха превключили Ласкър на говорител и всички чуваха гласа му. Той не можеше да повярва, че светлините са се запалили сами и продължаваше да пита жена си дали е сигурна в това. Накрая изглежда повярва, но Макс знаеше, че ще го възприеме, едва когато лично се убеди с очите си. Що се отнася до „отърваването“…
— Не мисля, че е разумно да вземаме прибързани решения — заяви Ласкър. — Нека най-напред разберем на какво сме се натъкнали. Ако държиш, можем да заметнем яхтата с брезент. Така няма да виждаш проклетото нещо.
Джини погледна Макс.
— Не, не смятам, че това ще ми помогне да се чувствам много по-добре, Том.
— Макс — чу се гласът му, — а ти какво мислиш по въпроса? Разбираш ли нещо?
— Не — отговори Макс, — нямам никаква представа. Едно мога да ти кажа със сигурност: тази яхта в никакъв случай не е стояла дълго в земята.
Настана дълга пауза.
— Добре — каза Ласкър накрая. — Моят ред е малко по-късно днес сутринта. Изпълнявам си номера и се връщам веднага. Ще се прибера още днес следобед.
Денят беше студен, сив, унил и през цялото време изглеждаше като че ли ще завали дъжд или сняг. Още закусваха, когато се появиха първите посетители и заудряха нетърпеливо по вратата. „Може ли да видим яхтата?“ Джини послушно отключи хамбара, закачи теглича на ремаркето за стария „Джон Диър“ и го изтегли в сивата утрин. На ремаркето бяха закрепени табелки, предупреждаваха хората да не пипат нищо.
— Защо се главоболиш с тази работа? — попита Макс, насочил цялото си внимание към чинията, пълна с палачинки и бекон. — Остави я в хамбара и това ще спре.
— Ако зависеше от мен, бих го направила, без да се замислям — въздъхна тя. — Но според Том трябва да сме внимателни към съседите. Той смята, че щом има хора, които, се надигат да дойдат чак от Уинипег или Фарго, трябва да могат да видят онова, за което са дошли. — Джини сви рамене. — Честно казано, не че не съм съгласна, но започва да ми дотежава. — Докато Макс омиташе закуската, пристигнаха нови коли. — Надяваме се скоро да им омръзне. Или да скове студ. На мен ми е все едно кое. — Погледът на сините й очи го докосна и той видя, че още е изплашена, макар вече да бе ден. — Макс, няма да повярваш колко много ми се иска да се отървем от това нещо.
— Ами продайте я тогава. — Знаеше, че тя има подход към съпруга си.
— Ще го направим. Но няма да стане веднага. Дори не знам дали имаме право да твърдим, че е наша.
Макс довърши най-сетне и последната палачинка в своята чиния и посегна за още. Обикновено гледаше да не прекалява с яденето, но кулинарните умения на Джини бяха голямо изкушение за него.
— Питам се — подхвърли той, — дали там няма заровено още нещо.
Тя го погледна сепнато.
— Надявам се да няма.
Макс се опитваше да измисли сценарий, който би обяснил известните им факти. Не можеше да извади от главата си мисълта за мафията. Та кой друг би направил нещо толкова… необикновено? Дали яхтата не беше изобличаваща улика да речем за убийство в Чикаго?
Някой почука на вратата на кухнята.
Джини отвори и на прага застана жена на средна възраст, загърната в кожи, придружавана от достолепен сивокос шофьор.
— Госпожа Ласкър? — осведоми се тя.
Джини кимна.
Жената влезе, разкопча палтото си и едва сега видя Макс.
— Добро утро, господин Ласкър.
— Казвам се Колингуд — призна си той.
Единствената й реакция бе лекото повдигане на вежди. Тя отново се обърна към Джини.
— Аз съм Ема Макарти. — Имаше остри, малко нахални черти и онова изражение на лицето, което се придобива след живот, прекаран в правене на прибързани преценки. — Мога ли да попитам, скъпа, дали яхтата се продава? — И тя затвори вратата зад себе си, оставяйки шофьора си навън.
— О-о… Не, не мисля, че бихме я предложили — изненада се Джини. — Съпругът ми е доста привързан към нея. Всъщност планираме сами да я използваме това лято.
Макарти кимна и седна на един от столовете. Направи знак на Макс да й налее кафе.