Междувременно плъзнаха още по-фантастични истории. Старият Бил Адисън, яздил поне няколко небесни коня през кариерата си, предупреждава, че сме нахлули в райската градина Едем и сме освободили от нея ангел-отмъстител. Или може би дявол. Преподобният Адисън не уточнява.
Изглежда, че с изравянето на Ротондата ни е писано да изживеем повторно някои от старите психози. Още не знаем фактите около смъртта на господин Макуиган. Но не изглежда трудно да се сглоби един възможен сценарий на случилото се: тръгнал на лов извън сезона, помислил, че може да го следят, загубил за момент ориентация и излязъл объркан на шосето. Подобни инциденти се случват всеки ден. Гласовете около Форт Мокси спокойно могат да бъдат отдадени на живото въображение на туристите, несъмнено окуражавани от местните жители, които добре разбират какво е в техен интерес. Няма спор, че това дава повод за интересни репортажи, но ние предпочитаме да стоим твърдо на земята. Едно е сигурно: в крайна сметка истината ще се окаже съвсем прозаична.
Пийт Пападопулу работеше в пласмента на „Ей Би Си Пистънс, Инк.“ от четири години и съвсем неотдавна за първи път бе получил повишение като контрольор. Бракът му се бе разпаднал преди шест месеца, когато жена му бе избягала с товарач в склад за продажба на бира на едро и го бе оставила да се грижи за астматичния им син.
Пийт поработваше и като разносвач на китайска храна, за да може да плаща на сестра и да покрива свързаните със заболяването на сина му медицински разноски. Напоследък бе загубил съня си. Беше изпаднал в депресия и бе престанал да вижда смисъла в живота. Жена му му липсваше и докторът му предписа успокоителни. Точно тогава бе дошло повишението със значителното увеличение на заплатата и обещанието дори за повече, понеже „Ей Би Си“ решително разширяваше дейността си. Пристъпите на малкия се бяха разредили и отслабнали. Като че ли бяха преодолели сериозна криза.
За нещастие промените съпътстваха развитието и на „Ей Би Си“. Започнатото разширение трябваше да се финансира с пускане на втора емисия акции на фондовия пазар. Но през последните седмици цената на компанията се бе сринала и след дълъг период на внимателно наблюдение на тенденциите, банките се бяха отдръпнали.
Така „Ей Би Си“ неочаквано се озова с излишък от хора. Управата реагира с уволняването на хиляда и осемстотин служители, основно от средния управленски персонал и контрольорите. Пийт, който неотдавна бе прекратил членството си в профсъюза, за да получи повишението, с ужас откри, че не разполага с никаква защита.
В деня, преди да получи официално известието (фабриката за слухове в „Ей Би Си“ работеше безпогрешно), Пийт си купи револвер 38-и калибър и го използва срещу директора на завода и свой колега, който не бе крил мнението си, че повишеният е трябвало да бъде той.
Въпреки шестте прострелни рани, директорът оживя. Колегата обаче получи куршум в сърцето. Компанията реагира, като назначи допълнителна охрана.
Джеймс Уокър обичаше уединението. Още си спомняше как в детството си бе гледал през прозорците на училищната сграда към заснежената прерия и си бе представял как язди самичък из света отвъд хоризонта. Съзнанието му бе рисувало окъпана от слънчевите лъчи гора, зелени реки и галещи ветрове с аромата на цветя. Пътеки сред тревата, земя, необезобразена от шосета, граници и порутени хамбари.
Той слушаше шума от шетането на жена си Марта в кухнята, откъдето долиташе и тихата музика на радиото. В скута му лежеше разтворена книга, но не би могъл да каже какво е заглавието й. Събитията на хребета ангажираха цялото му внимание и така бе от момента, когато Арки за пръв път бе дошъл да му съобщи за откритието. Сега Арки беше мъртъв, а хората в резервата и из целия район се страхуваха от нощта. Джордж Фрийуотър без никакви усуквания му бе заявил, че нещо се е изтръгнало на воля през вратата.
— Аз специално нямам никакви съмнения — заяви му той.
На масата до прозореца лежеше полуготов пъзел. Казваше се „Планинска слава“ и изобразяваше сив, покрит със снежна шапка връх, издигащ се над гъста гора. Бурен поток скачаше из каменистото си корито. Уокър бе сглобил поне хиляда подобни пъзели през живота си.
Душата му не можеше да намери покой, че за Мини Уакан Ояте няма земя като пейзажите върху кутиите с пъзелите. През целия си живот бе мечтал, че племето сиу някой ден ще си върне загубеното. Не че бе имал някаква идея как би могло да стане това. Но му се струваше, че така е редно и дори само това е достатъчно, за да стане, така че с почти религиозна вяра бе очаквал идването на въпросния ден.